След като приключи обяда си, Денис стана и тръгна към кабинета си на Страда Еспаня — главната улица, направена в испански стил. Беше поредният чудесен ден, времето бе ясно, температурата — двадесет и един градуса, въздухът — сух и свеж. Местният климат до голяма степен приличаше на калифорнийския, което пък си пасваше с испанския език на повечето негови служители. Той мина покрай един от хората от охраната. „Андре“ — гласеше табелката на гърдите му, а табелката за ползвани езици на джоба на ризата му съобщаваше, че говори испански, френски и английски. Хубаво, каза си Денис. Трябваха им още хора като този.
Мястото за срещата беше уговорено предварително. „Бомбардировача“ използваше за свой символ германския Ю-87 „Щука“, чак до отличителните знаци на Железния кръст на крилата и фюзелажа, въпреки че свастиката на опашката добросъвестно беше заличена, понеже сигурно щеше да оскърби чувствата на испанците. Нима никой не помнеше Гуерника, първия сериозен израз на нацисткия Шреклихкайт28, когато хиляди испански граждани са били безмилостно избити? Дали историческата памет беше толкова плитка? Очевидно беше. И децата, и възрастните на опашката се пресягаха да докоснат наполовина олющения модел на нацисткия самолет, който беше пикирал както над войници, така и над цивилни със своята сирена „Иерихонска тръба“. Сирената започваше да вие на първия сто и петдесет метров хълм, почти заглушавайки писъците на возещите си, следваше експлозия със сгъстен въздух и фонтан вода под тях — вагончетата профучаваха през симулирани залпове на противовъздушна артилерия по стръмния склон на втория хълм, а самолетът пускаше „бомба“ върху макет на кораб. Нима той беше единственият европеец, който намираше тукашната символика за ужасна и зверска?
Очевидно. Хората слизаха бързо от поредното возене, за да се наредят на опашката за ново, с изключение на онези, които се отдалечаваха, олюлявайки се, двама дори повръщаха. За такива случаи наблизо стоеше чистач с парцал и кофа с вода — не от най-приятните работи в Световния парк. На няколко метра имаше и пункт за медицинска помощ. Андре поклати глава: заслужаваха си го да им прилошава, копелета такива, след като бяха избрали да се возят на омразния символ на фашизма.
Жан-Пол, Рене и Хуан се появиха почти едновременно до входа на „Машината на времето“, с по чаша безалкохолно в ръка. Те и петимата други си личаха по капелите, които си бяха купили от щанда на входа. Андре им кимна и отри носа си с пръст, според уговорката. Рене се приближи до него и попита на английски:
— Къде е мъжката тоалетна?
— Вижте знаците — посочи му Андре. — Приключвам в осемнадесет часа. Вечерята според уговорката?
— Да.
— Всички готови ли са?
— Напълно готови, приятелю.
— Тогава ще се видим на вечеря. — Андре кимна и се отдалечи да довърши обхода си, а другарите му тръгнаха да обикалят безцелно наоколо: някои сигурно щяха дори да се позабавляват по въртележките.
Утре паркът щеше да е още по-оживен — така бяха казали на оперативката тази сутрин. Още девет хиляди гости щяха да се регистрират в хотелите тази вечер или утре заранта за уикенда. Паркът беше предназначен за огромни тълпи и неговите колеги от охраната му бяха разказвали всевъзможни забавни истории, случили се тук. Преди четири месеца една жена родила близначета в медицинския пункт двадесет минути след като се возила на „Пикиращия бомбардировач“, за голяма изненада на съпруга й и за радост на Вайлер — децата на часа били наградени с доживотно право да посещават Световния парк, от което се получило хубава телевизионна новина — проява на гениалността на екипа за връзки с обществеността. „Сигурно е нарекла момчето Трол“ — изсумтя Андре, като забеляза един от тях. Троловете бяха с костюми с къси крака и с големи глави — носеха ги дребни жени, което можеше да се разбере по тънките крака, обути в широки сандали. В костюмите имаше дори туби с вода, та от чудовищните уста да текат лиги… а пък ето там един римски легионер комично се дуелираше с германски варварин. Всеки поред бягаше от другия под ръкоплясканията на хората, насядали да гледат спектакъла. Андре се обърна и закрачи по германската „Щрасе“. Размина се с маршируващ оркестър с типичното „уум-па-па“. И защо ли просто не свиреха прословутата си „Хорст Весел“? — зачуди се той. Щеше да подхожда много добре на проклетата зелена „Щука“. Защо не вземеха да облекат оркестъра в черни униформи на СС, може би да въведат задължителен „душ“ за някои от гостите — да не би и това да не беше част от историята на Европа? По дяволите това място! Символиката тук беше направена така, че да предизвика гнева на всеки, който има поне малко политически усет. Но не, масите нямаха памет, не повече, отколкото имаха някакво разбиране за политическата и икономическата история. Радваше се, че бяха избрали тъкмо това място, за да направят своето политическо изявление. Може би тъкмо това щеше да накара идиотите на този свят да се замислят поне малко за устройството му. „За сбърканото му устройство“ — поправи се сам Андре и съвсем неуместно за Световния парк лицето му се свъси въпреки слънчевия ден и усмихващите се тълпи.