Там бяха всички, целият екип на ДЪГА; изглеждаха като заспали, но вероятно само дремеха, както беше правил и той с Трета ГСО29 преди повече от едно поколение — само се преструваш, че спиш, притворил очи, и потискаш ума и тялото си, защото няма никакъв смисъл да мислиш за неща, за които не знаеш нищо, а напрежението ти изсмуква силите, въпреки че мускулите ти са отпуснати. И самозащитата ти е в това да изключиш тялото напълно. Тези мъже бяха достатъчно печени, за да могат да съобразят, че стресът бездруго ще си дойде на момента и няма смисъл да го допускаш преждевременно. Джон Кларк, бившият шеф на СЕАЛ, ВМС на САЩ, са момент се порази от честта, с която беше удостоен: да командва мъже като тези. Изглеждаше, че не правят нищо, но тъкмо това се правеше от най-добрите в бранша в миг като този, защото те знаеха каква е задачата им, защото знаеха как да я изпълнят, с всяка стъпка, до самия край. Сега бяха тръгнали да свършат работа, за която не знаеха нищо, но бяха сигурни, че сто на сто е нещо много сериозно, защото никога досега не бяха тръгвали и двата екипа. И въпреки това се отнасяха към задачата като към поредното рутинно учение. По-добри от тези мъже едва ли имаше на света, а двамата им командири — Чавес и Ковингтън — ги бяха обучили до съвършенство.
А някъде пред тях имаше терористи, задържали деца за заложници. Е, работата наистина нямаше да е от най-лесните и за него беше твърде рано да разсъждава как ли ще се отиграе, но Джон все едно си даваше сметка, че е по-добре да си тук, на „Херки“, отколкото там, в увеселителния парк, на още половин час път пред тях. Съвсем скоро хората му щяха да отворят очи и да се размърдат. Джон Кларк ги гледаше и виждаше пред себе си Смъртта, и Смъртта, тук и сега, беше под неговата команда.
Тим Нунън седеше в десния преден ъгъл на товарния отсек и си играеше с компютъра, до него бе Давид Пелед. Кларк пристъпи към тях и попита какво правят.
— Това още не е влязло в новинарските жици — каза Нунън. — Чудя се защо.
— Скоро ще се промени — предсказа Кларк.
— Още десет минути — каза израелецът. — Кой ще ни посрещне?
— Испанската армия и националната им полиция. Разрешено ни е да кацнем след… двадесет и пет минути — каза той, като погледна часовника си.
— А, ето, агенция „Франс Прес“ току-що пусна съобщение — каза Нунън. — Около тридесет френски деца, взети за заложници от неизвестен брой терористи… нищо друго освен къде се намират. Няма да е никак забавно, Джон — отбеляза бившият агент на ФБР. — Над трийсет заложници в гъсто населена околност. Когато работех за ЕСЗ30, такива сценарии здраво ни изпотяваха. Лошите десет ли са?
— Горе-долу толкова. Още не е сигурно.
— Лоша работа, шефе — поклати загрижено глава Нунън.
Той беше облечен като останалите стрелци, в черен защитен костюм и с бронежилетка, с прибрана в кобура берета, защото предпочиташе да мисли за себе си като за един от стрелците, а не като за техническия гений на екипа, а и стрелбата му на тренировките в Херефорд си беше съвсем на линия… пък и в опасност се намираха деца, припомни си Кларк, а децата в опасност бяха може би най-силният човешки импулс, още повече усилен от предишната практика на Нунън в Бюрото, където престъпленията спрямо деца се смятаха за най-мерзката от всички мерзости. Давид Пелед беше в цивилно облекло и се взираше в екрана на компютъра като някакъв счетоводител, разглеждащ бизнес-табулограма.
— Джон! — извика Стенли към задния отсек. Държеше факс. — Знаеш ли какво искат?
— Някой познат?
— Начело на списъка е Илич Рамирес Санчес.
— Карлос? — Пелед вдигна глава. — На кого му е притрябвал този боклук?
— Всеки си има приятели — обади се доктор Белоу, стана, взе факса, прегледа го и после го подаде на Кларк.
— Е, докторе, какво знаем? — попита той.
— Отново си имаме работа с идеологически типове, също като във Виена, но тези тук имат определена политическа цел, а тези „политически“ затворници… Втория и третия ги знам, от Аксион Директ, другите за мен са само имена…
— Намерих го — обяви Нунън, който бе активирал на компютъра си списъка на терористи и бе въвел имената от факса. — Значи, шестима от Аксион Директ, осем баски, един от португалския Фронт за освобождение на пролетариата, в момента държан във Франция. Списъкът не е дълъг.
— Но е ясен — отбеляза Белоу. — Те наистина знаят какво искат, и след като са взели деца за заложници, наистина искат да освободят хората си. Изборът на заложниците цели да упражни допълнителен натиск над френското правителство. — Последната констатация не беше изненадваща и лекарят го знаеше. — Въпросът е дали френското правителство изобщо ще се пазари?