— Добре, Джон. Но първо трябва да поговорим с Питър и Доминго.
— Тогава утре сутринта. — Кларк стана от бюрото си. — Какво ще кажеш за една бира в клуба?
— Дмитрий Аркадиевич, сто години не съм те виждал! — възкликна мъжът.
— По-точно четири — каза Попов.
Намираха се в един лондонски пъб31 на три преки от руското посолство. Попов беше дошъл тук заради евентуалната възможност да се мерне някой от бившите му колеги, и ето че такъв се появи — Иван Петрович Кириленко. Иван Петрович беше изгряваща звезда, няколко години по-млад от Попов, опитен полеви офицер, станал полковник само на тридесет и осем. А сега сигурно беше…
— Сега си резидентът в Лондон, нали?
— Нямам право да говоря за тези неща, Дмитрий.
Кириленко се усмихна, но все пак кимна.
Беше стигнал много бързо и много далече в бледото подобие на бившата руска агенция и несъмнено продължаваше активно да се занимава с политическо и друго разузнаване, или по-скоро да ръководи добре подбрания си екип. Напоследък руснаците се притесняваха от разширяването на НАТО — алиансът, който някога така плашеше Съветския съюз, в момента напредваше на изток, към границите на Русия, и някои в Москва се притесняваха от това, защото им се плащаше да се притесняват, че това може да се окаже заплаха за Отечеството. Кириленко знаеше много добре, че това са пълни глупости, както и Попов, но все пак му плащаха, за да се увери, че е така, и новият резидент си вършеше работата според инструкциите.
— Е, а ти как я караш?
— Не ми е разрешено да кажа.
Което си беше очевидният отговор. Можеше да означава всичко, но в контекста на тяхната предишна организация означаваше, че Попов все още играе в някоя игра. Каква точно, Кириленко не знаеше, макар да беше чувал, че е уволнен от организацията. Това за него беше изненада. Попов все още се радваше на завидна репутация като един от най-добрите полеви шпиони.
— Сега живея между два свята, Ваня. Работя в търговския бизнес, но изпълнявам и други задачи — подхвърли той. Честността често е добра политика в служби, където толкова много се лъже.
— Не си се появил тук случайно — подчерта Кириленко.
— Вярно. Надявах се да срещна някой колега.
Кръчмата беше твърде близо до посолството за сериозна работа, но пък беше удобно място за случайни срещи, а освен това Кириленко вярваше, че статутът му на резидент е напълно секретен. Да се появи тук само подсилваше картината. Всеки знаеше, че никой истински шпионин не би рискувал да влезе в такова място.
— Имам нужда от малко помощ.
— И за какво става дума? — попита офицерът от разузнаването, отпивайки от чашата си.
— Доклад за един офицер от ЦРУ, който вероятно ни е известен.
— Името?
— Джон Кларк.
— Защо?
— В момента, доколкото знам, той е командир на една свръхсекретна част, базирана в Англия. Бих искал да предложа информацията, която имам за този човек, в замяна на каквато и да е информация, която ти би искал да получиш. Евентуално мога да прибавя някои неща към това досие. Сигурен съм, че моята информация ще се окаже интересна — завърши сдържано Попов. В общия контекст това изглеждаше доста щедро обещание.
— Джон Кларк — повтори Кириленко. — Ще видя какво мога да направя за теб. Имаш ли ми номера?
Попов плъзна незабелязано къс хартия на бара.
— Ето ти моя. Твоя го нямам. Имаш ли картичка?
— Разбира се. — Руснакът пъхна хартийката в джоба си и на свой ред извади портфейла си и му подаде визитка. На нея пишеше: „И. П. Кириленко, трети секретар, посолство на Русия, Лондон, факс 0181-567-9008“. Попов прибра картичката в джоба си. — Е, трябва да се прибирам. Радвам се, че се видяхме, Дмитрий.
Резидентът остави чашата си на бара и излезе на улицата.
— Снима ли ги? — попита едната „Петица“ другата секунди след като целта им за наблюдение беше напуснала.
— Е, не достатъчно добре за портретната зала на Националната галерия, но…
Проблемът със скритите фотокамери беше, че лещите им бяха твърде малки, за да стане наистина добра снимка. Но обикновено се оказваха достатъчно добри за разпознаване, а той беше направил единадесет кадъра, които, съчетани с компютърното разширение, щяха да се окажат напълно достатъчни. Кириленко смяташе, че прикритието му е безупречно, но не знаеше, че „Петицата“, наричана някога МИ-5, а сега назовавана официално „Служба за сигурност“, разполага със свой собствен източник в руското посолство. „Голямата игра“ продължаваше да бъде в ход както в Лондон, така и навсякъде по света, въпреки „Новия свят“ и всичко друго. Все още не бяха хванали Кириленко в компрометиращ акт, но в края на краищата той беше резидентът и поради това такъв акт не му се полагаше. Но такива хора все едно си длъжен да следиш, след като знаеш кои са, и рано или късно ще се докопаш до нещо срещу тях, или от тях. Като човека, който току-що беше изпил бира с него. Не беше от обичайните посетители точно на тази кръчма — редовните те ги знаеха. Без име. Само няколко снимки, които щяха да бъдат съпоставени с картотеката от снимки в новата главна квартира на „Петицата“ Темз Хауз, на десния бряг на Темза, близо до Ламбът Бридж.