Брайтлинг се зачуди колко ли дълго щяха да предпочетат хората му да живеят тук. Някои от тях щяха да се пръснат бързо, вероятно за да обиколят с автомобилите си из цяла Америка, да установят свои поселения и да му докладват, най-напред по сателита. Други щяха да отидат в Африка — тя, изглежда, щеше да е най-популярната цел. Други щеше да има в Бразилия, да изучават живота на джунглата. Може би някои от първобитните племена там щяха да бъдат пощадени от разпространението на „Шива“ и неговите хора щяха да изучават и тях, и как първобитният човек е живял сред първичната околна среда в пълно съгласие с природата. Щяха да ги изучават такива, каквито са — като уникален животински вид, заслужаващ закрила — и напълно изостанал, за да представлява заплаха за околната среда. Дали можеха да оцелеят и някои африкански племена? Неговите хора не го допускаха. Африканските държави позволяваха на своите примитиви да се смесват твърде често с населението от градовете, а градовете щяха да се превърнат в средоточията на смъртта за всяка нация по земята — особено след като се разпространеше Ваксина А. Хиляди литри от нея щяха да бъдат произведени, разпратени със самолети по целия свят и след това разпространени, уж за да съхранят живота, а всъщност да го отнемат… бавно, разбира се.
Нещата напредваха добре. В главната квартира на корпорацията фалшивата документация на Ваксина А вече беше напълно съставена. Уж беше изпробвана върху около хиляда маймуни, които след това са били изложени на „Шива“, и само две от тях са проявили симптоми, и само една е починала след деветнайсетмесечното изпитание, съществуващо само на книга и в паметта на компютрите. Все още не бяха се обърнали към Администрацията за храни и лекарства, защото това не беше необходимо — но когато „Шива“ започнеше да се появява по целия свят, корпорация „Хоризонт“ щеше да обяви, че са работили кротко върху ваксини против хеморагична треска и са се озовали пред световно спешно и напълно документирано средство за лечение, и тогава световната медицинска общност нямаше да има никакъв избор, освен да разреши официално приложението му върху хора и така да благослови целта на Проекта за глобално изтребление на човечеството. Не толкова елиминирането му, помисли си Джон Брайтлинг, колкото подкастрянето на най-опасния вид на планетата, което щеше да позволи на Природата да се възстанови сама, със само малък, достатъчен брой хора — нейни слуги, които да наблюдават, изучават и оценяват процеса. След около хиляда години може би щеше да има около един милион човешки същества, но това беше малко количество в огромната схема на нещата, и хората щяха да бъдат подходящо възпитани, за да разбират и уважават природата, вместо да я унищожават. Целта на Проекта не беше краят на света. Целта беше да се изгради нов свят, свят, в чието формиране щеше да участва самата Природа. И в това той щеше да заложи собственото си име за вечността. Джон Брайтлинг, спасителят на планетата.
Брайтлинг погледна ключа в ръката си, след което се запъти към колата. Шофьорът го закара до главния вход и там той използва ключа, но с изненада и смущение разбра, че вратата е отключена. Какво пък, тук все още влизаха и излизаха хора. Той взе асансьора до своя кабинет-апартамент на последния етаж на главното здание. Тази врата, забеляза той, наистина беше заключена и той я отвори церемониално и закрачи към трона на главния бог на Олимп. Не, това не беше правилно. Доколкото съществуваше бог, то това беше Природата. От прозорците на кабинета си можеше да гледа равнините на Канзас, люлеещите се млади жита… беше така красиво! Гледката едва не предизвика сълзи в очите му. Природата. Той можеше да бъде жесток към индивидите, но индивидите нямаха никакво значение. Въпреки всички предупреждения човечеството така и не го беше научило.
Е, щяха да го научат те, така, както Природата предаваше уроците си. По тежкия начин.
Пат О’Конър направи ежедневния си рапорт пред своя КСА34 вечерта и сложи на бюрото на Усъри една вече доста надебеляла папка.
— Случаят Банистър — каза Чък Усъри. — Нещо развързва ли се вече, Пат?
— Нищо. Разпитахме четиринайсет нейни приятели в района на Гари. Никой от тях няма никаква представа какво е търсила Мери в Ню Йорк. Само шестима знаеха, че тя изобщо е там, а тя никога не е обсъждала работите си или гаджетата, доколкото е имала такива, с тях. Така че там не се получи нищо.