— Какво си правил?
— Два пъти в Русия, един път в Иран… всеки път измъквах агенти. В двата случая стана, но единият се провали. Загубих го и той не можа да се спаси. Руснаците никога не прощават за държавна измяна. Убиха го няколко месеца след това, нещастното копеле. Не беше хубава онази Коледа — заключи Кларк, спомняйки си колко безпомощен се беше оказал тогава, докато гледаше как КГБ залавя човека няма и на петдесет метра от мястото, където се намираше той, виждайки как човекът извръща лице към него, отчаяния израз, изписан на обреченото лице, докато той трябваше да се обърне и да се спасява по канала, който бе подготвил за двама. Знаеше, че все едно нищо не може да направи, но въпреки това се чувстваше ужасно. А после трябваше да обясни на Ед Фоли какво се беше случило — само за да разбере по-късно, че агентът е бил изгорен от къртица на КГБ в главната квартира на ЦРУ. И този мръсник все още беше жив в един федерален затвор, с кабелна телевизия и централно отопление в килията си.
— Това е минало, Джон — успокои го Чавес, разбирайки изражението му. Двамата бяха изпълнявали подобни операции, но екипът Кларк-Чавес никога не беше се провалял, макар някои от акциите им да бяха приключвали доста ненормално и на косъм. — Знаеш ли кое му е смешното на всичко това?
— Кое? — попита Джон, чудейки се дали ще е същото чувство, което той беше изпитвал.
— Знам, че ще умра. Някой ден, имам предвид. Малкият, той ще ме надживее. Ако не ме надживее, ще съм се издънил напълно. Не мога да позволя това да стане, нали? Джей Си39 е моята отговорност. Докато той расте, аз ще остарявам, и когато той стане на сегашната ми възраст, по дяволите, аз ще съм минал шестдесетте. Боже мой, аз никога не съм планирал да остарявам, разбираш ли?
Кларк се изхили.
— Аз също. Отпусни се, момче. Сега аз съм — той за малко щеше да каже „шибан“,но съобрази, че Санди не обича много този епитет — проклет дядо. Аз също не бях планирал това.
— Не е чак толкова лошо, Джон — отбеляза Санди, докато чупеше яйцата. — Можем да го поразглезим и после да му го върнем. Така и ще направим.
Това не беше се случило с техните деца, поне от страна на семейството на Джон. Майка му отдавна беше починала от рак, а баща му — от сърдечен удар по време на работа, още в края на 60-те години. Джон се зачуди дали сега те знаеха, че синът им е пораснал, после е остарял и вече е дядо. Не можеше да се каже, нали? Смъртността и съпътстващите я проблеми бяха нещо нормално във Великото продължаване на живота. Какво ли щеше да стане от Джон Конър Чавес? Богат, беден, просяк, крадец, доктор, адвокат, роден водач? Това беше главно грижа на Доминго и Паци и той трябваше да им се довери, че ще си свършат работата добре, а те вероятно щяха да я свършат добре. Той познаваше добре дъщеря си и почти толкова добре — Динг. Още първия път, когато беше видял това момче, в планините на Колорадо, беше разбрал, че в това хлапе има нещо особено, а младежът беше порасъл, разцъфтял пред очите му като цвят в една доста трънлива градина. Доминго Чавес беше по-младата версия на самия него, мъж на честта и храбростта, каза си Кларк, и поради това заслужаваше да бъде баща, както беше доказал, че заслужава да е съпруг. Великото продължаване на живота, повтори си Джон, отпивайки от кафето и пуфкайки от пурата, и ако това представляваше поредният километричен камък към смъртта, така да бъде. Беше преживял интересен живот, живот, който имаше стойност за другите, както и Доминго, и както всички се надяваха, щеше да преживее и Джон Конър. „Но какво по дяволите — помисли си Кларк, — та животът ми все още не е свършил, нали?“
Хващането на полет до Ню Йорк се оказа по-трудно, отколкото беше очаквал. Всички места бяха заети, но най-после Попов успя да си купи билет в задния отсек на един стар „Юнайтид“ 727. Теснотията не му харесваше, но полетът беше кратък. На „Ла Гуардия“ той се запъти да вземе такси, като по пътя бръкна във вътрешния джоб на палтото си и намери там пътните документи, с които беше прекосил Атлантика. Бяха му служили добре, но сега трябваше да се махнат и той крадешком ги хвърли в един контейнер за смет, преди да отиде на стоянката за таксита. Беше уморен. Денят му беше започнал малко след полунощ източноамериканско време, а не беше успял да спи много по време на полета през океана и тялото му вече се предаваше. А може би това се дължеше на края на агентурната му кариера?
След тридесет минути Попов вече се намираше на няколко пресечки от апартамента си в долната част на Ню Йорк, а през това време персоналът по чистотата кръжеше из терминала на „Юнайтид Еърлайнс“, за да подменя найлоновите торби за смет. Трудът беше механичен и не изискваше някакво умствено напрежение за работния персонал, съставен предимно от пуерториканци. Те повдигаха металните капаци на кофите и вадеха натежалите торби, после ги хвърляха в големите контейнери на колела, които след това щяха да бъдат прикачени към влекачи за транспорт до сметището на Стейтън Айланд.