Една от торбите се закачи на някакъв метален ръб и се скъса, разсипвайки съдържанието си върху бетонния тротоар. Това предизвика тиха ругатня от страна на работника, който сега трябваше да се наведе и да събере мръсните предмети с облечените си в ръкавици ръце. Беше събрал половината, когато забеляза алената корица на нещо, което приличаше на британски паспорт. Хората не изхвърлят подобни неща, нали? Той го отвори и намери вътре две кредитни карти със същото име като в паспорта. Серов. Необичайно име. Той пусна всичко в джоба на работния си комбинезон. Щеше да го занесе в бюрото за изгубени вещи. Не за първи път намираше ценни вещи в торбите за боклук. Веднъж дори беше намерил напълно зареден 9-милиметров пистолет!
По това време Попов вече беше в апартамента си, твърде уморен дори за да разопакова багажа си. Вместо това само се съблече и се срина в леглото, без дори да си налее чаша водка, за да заспи по-лесно. По навик включи телевизора и хвана поредния репортаж за пукотевицата в Херефорд. Виждаше се фургонът на подвижната телевизионна станция, чийто репортер се беше приближил до него и се бе опитал да вземе интервю. Не бяха го използвали, но се виждаше и той, в профил, на някакви си пет–шест метра встрани, докато репортерът говореше от мястото на събитието. Още една причина да се разкара скоро, помисли си той, унасяйки се в сън.
Паспортът, кредитните карти и още няколко вещи с определена стойност пристигнаха в офиса на компанията за почистване на сметта на Стейтън Айланд — всъщност един голям фургон — след като обичайната работна смяна приключи. Събирачът на смет ги подхвърли на съответното бюро и вкара в индикатора работната си карта за засичане на времето, преди да се прибере у дома си в Куинс за обичайната си късна вечеря.
Том Съливан беше работил до късно и сега седеше в бара заедно с Франк Чатъм на една бира.
— Нещо ново към теб? — попита Съливан. Той самият беше прекарал целия си ден в съда, за да свидетелства по едно дело за измама, но така и не беше успял да го направи, поради забавянето на процедурите.
— Говорих днес с две от момичетата. И двете казват, че познават Кърк Маклийн, но всъщност нито една от тях не е имала любовна връзка с него — отвърна Чатъм. — И тази дупка май ще излезе суха. Искам да кажа, той наистина беше склонен да ни съдейства, нали?
— Някакви други имена, свързани с изчезналите момичета?
Чатъм поклати глава.
— Не. И двете казват, че са го видели да говори с едната от изчезналите и след това е излязъл с нея веднъж-дваж, както той самият ни каза, но нищо по-особено. Просто обичайната сцена за един бар за самотници. Нищо, което да противоречи на неговите думи. Никоя от тях не харесва особено Маклийн. Казват, че идвал при момичетата, задавал им разни въпроси и обикновено ги оставял.
— Какви въпроси?
— Ами, обикновените — име, адрес, работа, семейство. Същото, което питаме и ние, Том.
— Двете момичета, с които си говорил днес — попита го замислено Съливан, — те откъде са?
— Едната е нюйоркчанка, другата живее отвъд реката, в Джързи.
— Банистър и Претлоу са пришълки — подчерта Съливан.
— Да, знам. И какво?
— Такова, че ако ти си сериен убиец, ще ти е по-лесно да хванеш жертви, чиито семейства не живеят наблизо, нали?
— Част от процедурата за подбор? Това не е голяма находка, Том.
— Може би, но с какво друго разполагаме? — Отговорът беше, почти с нищо. Листовките, раздадени от НИПО40, бяха довели до петнадесет души, заявили, че познават лицата на момичетата на снимките, но никой от тях не можеше да осигури някаква полезна информация. — Съгласен съм, Маклийн беше общителен с нас, но ако той отива при момичетата, отхвърля тези, които се отраснали наблизо и имат семейства тук, след което завежда жертвата у дома си, по дяволите, това е повече, отколкото можем да имаме срещу всеки друг.
— Да се върнем при него да го разпитаме?
Съливан кимна.
— Да.
Беше просто банална процедура. Кърк Маклийн не им приличаше на евентуален сериен убиец — но пък точно това беше най-добрата маскировка за един престъпник, както бяха учили и двамата в Академията на ФБР в Куонтико, Вирджиния. Те също така знаеха, че най-скучната част от рутинните процедури в разследването често разчупва заплетените възли на много повече дела, отколкото чудесата, толкова обичани в криминалните романи. Истинската полицейска работа беше досадна, затъпяващо повтаряща се, и тези, които се придържаха към нея, печелеха. Обикновено.