— Без коментар — каза Хат. — Господин Дий, Рай тук ли е?
— Съжалявам, нямате късмет — отвърна Дий. — Пипна я грипа, който от известно време върлува из града. Вчера изглеждаше толкова зле, че я изпратих у тях и й казах да не се връща докато не се оправи и читателите ни бъдат в безопасност.
— Добре. Благодаря.
Той се обърна да си върви, но Дий каза:
— Бихте ли искали да ви дам телефонния й номер? Сигурен съм, че ще се почувства добре, като разбере, че сте я търсили.
„Това е много любезно“ — помисли си Хат, спомняйки си как немного отдавна библиотекаря не изпитваше никакво желание да му го дава. Значи тя сигурно е казала нещо пред него, което го е накарало да си помисли, че отношенията им са направили крачка напред.
Преди да успее да отговори, Пен изръмжа подигравателно:
— Още ли й нямаш телефона, момко? Нещо май не напредваш, а?
Хат успя да устои на изкушението да отговори, че напредва и то далеч повече, отколкото биха напреднали някои гериатрици и за милион години, и че тя му бе дала телефона си без да я моли. Вместо това той си извади бележника и каза:
— Много любезно от ваша страна, господин Дий. Забутал съм си някъде химикалката? Може ли да ми отстъпите една за малко?
Той пристъпи към бюрото, взе една химикалка и я надвеси над бележника.
От този ъгъл можа да види плочките на третата стойка. На нея бяха наредени шест плочки. Д Ж О Н И.34
Дий, с едва доловима съучастническа усмивка, с която сякаш искаше да покаже, че разбира за какво става дума, му продиктува номера. Хат старателно записа Джони.
— Благодаря ви, господин Дий — каза той. — Наистина ще се поинтересувам за здравето на Рай. Приятен ден.
Той си тръгна без да поглежда към Пен. Разбираше, макар да му бе неприятно, че го разбира, защо Рай защитава толкова Дик Дий. У този човек наистина имаше нещо наивно-привлекателно. Тъй или иначе, колкото и лека промяна да бяха претърпели чувствата му към библиотекаря, то те далеч се уравновесяваха от рязко нарасналата му антипатия към писателя. Надут пуяк!
И той си представи колко добре би било да успее да докаже, че Пен е Уърдман и лично да го пипне за яката.
„Такива чувства са опасни“, смъмри се той строго. Вече успял да си вдигне малко акциите пред супера, би било глупаво от негова страна да разклаща отново лодката, позволявайки на личната антипатия да влияе на преценката му.
Излизайки от библиотеката той извади телефона, възнамерявайки да набере номера на Рай, но не можа, защото той иззвъня.
— Боулър — каза той кратко.
— Паскоу. Къде си?
— Тъкмо излизам от библиотеката, шефе.
— Разбра ли нещо?
— Не съвсем.
— Доста дълго се мота там за нищо — каза Паскоу недоволно. — Да не си седял само в читалнята на сладка приказка с онова момиче там?
— Не, сър! — възмути се Боулър. — Тя е болна и не е на работа.
— Така ли? И как разбра? Няма значение. Слушай, тука вече няколко пъти звъни някаква, иска спешно да говори с теб. Енджи се казва. Питам се дали не е някоя твоя информаторка, която си забравил да регистрираш, а? Или е поредното друго завоевание, дето ще те вкара в беля?
Енджи? За миг не можа да се сети, после изведнъж му просветна. Сестрата на Джакс Рипли.
— Не, сър. Но е лична работа.
— О, така ли? Онази сестра, която видяхме на погребението на Рипли, не се ли казваше Енджи?
— Да, сър — отвърна Боулър и му се прииска да извика „по дяволите!“ — Бях й казал, че ако почувства нужда да приказва за Джакс, да ми звънне.
— Трябвало е да станеш социален работник — забеляза Паскоу. — Но ако тя ти каже нещо, което ти се стори, че има отношение към случая, няма да забравиш, че получаваш заплата като ченге, нали? Връщай се тука по най-бързия начин, чу ли?
— Да, сър — каза Боулър.
Той затвори, мислейки се, че Паскоу май е изпаднал в нетипично за него кисело настроение. После прерови портфейла си и намери малкото листче, на което бе записан номера на госпожа Рипли. Енджи вдигна телефона още след първото позвъняване.
— Слушай — започна тя. — В края на седмицата трябва да се връщам в Щатите и просто исках да проверя какво направи с онова нещо, за което говорихме.