— Виж, виж — промърмори той на Ели. — Обзалагам се, че нашия Франи иска да е на мястото на бедния Сам.
— Защо мислиш така?
— Защото всичко друго би било по-добро от такава орална акупунктура — отвърна Паскоу.
Но още докато изричаше последните думи, съмнението в гласа на Ели стигна до съзнанието му като видя Рут най-сетне да си отваря устата в отговор и нещо като… не, не може да бъде… но да, нещо като усмивка да се появява по устните на Линда Лъпин. Те разговаряха, не се караха.
— Помислих си, че ще излезе някоя старомодна фанатична християнка, от ония, дето помагат на бедните, а на останалите не дава дори да пръднат в църквата — каза той разочаровано. — С нетърпение чаках да видя как ще откъсне главата на Франи.
— Ама ти в кой свят живееш, Питър? Нашата Линда е естествено, от ония християни, дето чуват гласове и са на принципа „Око да види, ръка да пипне.“ Последното й виртуозно изпълнение е дълбоката й съпричастност с движение „Трета мисъл“… Чувал си за терапия „Трета мисъл“, нали?
— Да няма нещо общо с третата възраст?
— Ако смятаме публиката, към която е насочена, да. Подзаглавието й е „Приют за душата“. Някакъв белгийски монах поставил началото. Най-общо казано, представлява комплект от стратегии как да сключим мир със смъртта, като лайтмотива на всичко това е не да чакаш тя да те намери, а сам да се изправиш срещу нея, докато си все още здрав умствено и физически.
— А „Третата мисъл?“
— Знам, че рядко преглеждаш нещо друго, освен спортната страница на вестника, но все пак имаш и някакво образование.
— Да не е нещо от Бедоуз? — мрачно попита Паскоу.
Този гадняр не му излизаше от ума. Последния стих от рецитала на Рут все още звучеше в ушите му…
— В Първия диалог нямаше ли нещо за това, че удавения човек от „Автомобилна асоциация“ намерил щастие в гроба си?
— Не ставай глупав — отвърна Ели. — За самия Бард става дума. Уил Шекспир. Просперо. „И после ме прати да си почина във Милано, където всяка трета мисъл ще бъде моя гроб.“ Как не можа да го познаеш.
— Не на всеки му се е падало да играе Калибан в училище — защити се Паскоу.
— Ариел42 — смушка го тя. — Както и да е, Линда, както личи, се запознала с този монах, останала смаяна и оттогава го подкрепя, наливайки щедри суми в евро за движението.
— Но нали казваш, че е белгиец?
— Линда няма нищо против чужденците, щом не ни дават акъл какво да правим и, разбира се, признават превъзходството на британците, които неща явно тази тип е спазил, избирайки английско име за терапията си, но подозирам, че причината за това е по-скоро комерсиална — искал е по-широка аудитория на уебсайта си.
— Уебсайт в манастир?
— Питър, излез поне за момент от тоя Дисниленд, дето те е вкарал Далзийл и влез в реалния свят.
— Откъде си научила толкова много неща за Лупи?
— Както се казва в малката червена книжка, опознай себе си, но опознай много добре и враговете си. Но да се върнем към това, за което говорихме. Вместо да се хвърля в дълбоки дрънканици с госпожица Лъпин, за гробища и прочее ужасии, мисля че нашия приятел Рут може да си е постлал за някои доста приятни неща. Разбираш ли, по странно съвпадение, символа на „Третата мисъл“ е миниатюрен бял кръст, така че Рут сигурно и той е вътре. Късметлия момче.
— Късметлия! — изплю сякаш думата Паскоу. — Според мен тук късмета едва ли има пръст. Изобретателно, лукаво копеле!
— Няколко думи, главен инспектор? — каза Сами Ръдълсдин, изскачайки иззад някакъв базалтов ангел. — Имате ли няколко думи за мен?
— Сами, защо не вървиш на майната си? — отчетливо каза Паскоу.
Глава двадесет и девета
Докато станеше време за излизане в съботната вечер, Паскоу би платил в брой, само и само да го оставят да се опъне в любимото си кресло и да остави безсмислиците, леещи се от следобедните телевизионни програми постепенно да го унесат в сладка дрямка.
Зовът на дълга, изискващ присъствието му на церемонията по връчването на наградите от конкурса за разказ, звучеше все по-слабо и по-слабо. Нямаше да се случи нищо, свързано с Уърдман, а и да се случеше, Уийлд щеше да бъде там. Дори Ели с благородна самоотверженост му предложи да си остане у дома.
42
Просперо, Калибан и Ариел — герои на Шекспир от „Бурята“. Просперо е принц, Калибан е свръхестествено чудовище, а Ариел — фея. — Б.пр.