— Краут — изтърси изведнъж Хат, първия му принос в разговора до този момент.
Всички се обърнаха към него.
— Чух веднъж как Дий нарече господин Пен Краут — обясни той.
— Точно така, така му викахме в училище, Карл Краута — каза Уингейт.
— А той нарече господин Дий с нещо, което ми прозвуча като… Хорсън.
— Сигурно. Карл Краута и Орсън Хорсън — кимна Уингейт. Майката на Дий също идваше в училището. И всички много силно се интересуваха от родителите на другите. Всичко, което можеше да се използва като форма за тормоз върху някого, влизаше в работа. Госпожа Дий беше адски ефектна жена по доста впечатляващ начин. Тогава на мода бяха излезли минижупите и тя идваше с една такава поличка чак до пъпа. За капак на всички беди, струпали се върху главата на бедното хлапе, той имаше и белег по рождение, нещо като светлокафява пигментация на кожата, която започваше от корема му и слизаше до слабините. Някой от нас предположи, че това е симптом на някоя мръсна болест, която той е хванал от майка си, която щом се облича така, значи е курва, и го кръсти Орсън Хорсън50
— Добре възпитаното момче си личи по маниерите — каза Далзийл. — Защо Орсън?
— Това е едно от имената му — отвърна Уингейт. — Майка му не му е направила кой знае каква услуга, нали? Предполагам, че е била кинофен.
— Сър — обади се Хат развълнувано, — помните ли, когато намерих…
Паскоу му затвори устата само с поглед. Погледът на Паскоу можеше и да не притежава ударната мощ на Дебелата Берта на лицевата артилерия на Далзийл, но въпреки това в него имаше нещо от смразяващия арсенал на Медуза, което му вършеше същата работа.
— И така — обърна се детектив главния инспектор към Уингейт, — дотук имаме две хлапета, тормозени от по-големите ученици. Какво стана по-нататък?
— Нека не бъркаме това с обикновена вражда между класове — каза Уингейт. — Добре, бяха кръшкачи, да, но нещата не се изчерпваха само с това. Такива неща можеш да видиш във всяко училище. Дори в Ънтанк не е необходимо да бъдеш кръшкач, за да те набележат. Имаше още едно хлапе, с което Пен и Дий бяха гъсти. Малкия Джони Оуксшот. Той не беше кръшкач, всъщност семейството му вероятно би могло да купи и продаде повечето от нас там…
— Да няма някаква връзка с онези Оукшот от Бевърли? — прекъсна го Далзийл. — Ония, дето притежават половината Хъбмърсайд?
— Точно те — отвърна Уингейт. — Но това не им пречеше да тормозят Джони. Той беше дребен, приличаше малко на момиче, с прекрасна къдрава руса коса и бедното хлапе на това отгоре леко фъфлеше. Освен това истинското му име беше Синджон, което още повече наливаше масло в огъня.
— Синджон прилича на Сейнт Джон, а? — обади се Паскоу.
— Точно така. Той се превърна в Джони, когато Дий и Пен го взеха под крилото си. Не че това беше кой знае каква протекция, защото и те самите бяха обект на тормоз. Самите те също бяха дребни, не толкова дребни, колкото Джони, но все пак достатъчно, за да са лесна плячка. Освен това и двамата бяха малко странни, всеки по свой собствен начин. А именно това предизвикваше тираните.
— Тогава какво е станало? Да не са ги тормозели през цялото училище?
— Нищо подобно — поклати глава Уингейт. — Когато бях четвърта година, а те — трета, нещата вече се бяха променили.
— Искаш да кажеш, че са се приспособили?
— Не бих казал. Но целта в училището не е да не се приспособиш. Целта е начина, по-който да не се приспособиш. Пътя, по който тръгна Пен към това, беше по-конвенционален. Изведнъж се източи и наедря. Бе далеч от тежката категория, разбирате, но когато се биеше, бе готов да убива. Когато наби водача на тираните в своя клас, всички си взехме бележка. А когато подреди и тоя от моя клас, всички дойдоха до извода, че Пен вече не е подходяща мишена.
— А Дий?
— Той преди всичко се възползва от това, че Пен даде ясно да се разбере, че който посегне на съквартиранта му, посяга на него. Но в същото време неговата странност се разви в нещо, което по-скоро приобщи съучениците му към него, вместо да ги отчужди. Той бе станал маниак на тема думи, колкото по-чудати и по-хубави, толкова по-добре и започна да ги използва по време на учебните занятия. Това бе прекрасна форма на подпичкване, защото учителите нямаше за какво да се хванат. Или трябваше да признаят невежеството си, или да блъфират. Някои от тях се правеха, че не го забелязват, когато вдигаше ръка да отговори на някой въпрос, но хлапетата бързо схванаха накъде вървят нещата и гледаха да направят така, че единствената вдигната ръка да бъде неговата.