— Джони? Извинявай, забравих да ти кажа. Той умря.
— Умря? — възкликна Далзийл. — Просто така? Господи, знам за вирнатите носове по тези училища, ама мислех, че ще забележат, ако някое от хлапетата умре!
— Как умря? — попита Паскоу.
— Удави се. Не ме питайте как. Носеха се какви ли не слухове, но единственото нещо, казано официално по този случай бе, че рано сутринта една сутрин го намерили в басейна. Среднощното къпане бе един от любимите ни незаконни спортове. Дойдоха до извода, че е дошъл сам или с група, която после си е тръгнала и го е оставила сам. Не знаем. Пен и Дий полудяха. Излязоха със специално издание на „Кръшкач“. Цялата първа страница бе черна и на нея с бели букви беше написано: J’ACCUSE54.
— И кого обвиняваха?
Уингейт отново сви рамене.
— Всички. Системата. Живота. Твърдяха, че се свързали с Джони посредством спиритически сеанс и всичко щяло да бъде разкрито в следващия брой.
— И беше ли?
— Не. Някой каза на директора и той ги притисна здравата. Каза им, че вече написали достатъчно, за да ги изхвърлят. Ха са написали още нещо, ха са ги преместили в различни училища, на километри едно от друго. Това беше решаващия фактор. Заедно можеха да оцелеят, дори да просперират. Поотделно… кой знае?
— Значи са се подчинили и примирили?
— Подчинили? Може да се каже. Примирили? В никакъв случай. Оттогава нататък двамата отказаха да имат каквото и да било общо с училищните структури. Никога не станаха отговорници, отказваха да приемат награди, нямаха нищо общо със спортната дейност, нито със стенвестниците. И доколкото знам, нито веднъж не са отишли на събиране със съвипускници и дори не са отговаряли на поканите. Минаха шеста година, получиха университетски места, взеха си изпитите, тръгнаха си след последния и повече никой не ги е виждал в Ънтанк.
— В един и същ университет ли постъпиха?
— Не. Тръгнаха по различни пътища, което изненада доста хора. Дий отиде в Джонс, Оксфорд, да чете английски, а Пен замина за Уорик да се занимава нещо със съвременни езици. Често се виждам с тях по работа. Добре се разбираме. Но спомена ли нещо за ученическите ни години, те просто ме гледат с безразличие. Сякаш изцяло са изтрили от паметта си този период от живота си. Няма да намерите нито дума за това дори в публицистиката на Пен.
Уингейт замлъкна, сякаш спомените му бяха раздвижили нещо у него, което би предпочел да не си спомня.
След малко Паскоу попита:
— Да има още нещо, Джон?
— Не, това е всичко.
— Сигурен ли сте? — попита Далзийл. — Нищо повече не криете, нали?
— Не, не крия — тросна се Уингейт сърдито.
— Щом казвате — каза Далзийл. — Но не мога да си представя защо вдигнахте такъв шум отначало, ако е било само за това.
— О, причините за това са няколко, суперинтендант — отвърна Уингейт. — Нека да ви ги изброя, ако това ще ви достави удоволствие и ще ускори тръгването ми… Първо, защото това, което трябваше да кажа, не представяше нито мен, нито съучениците ми в особено добра светлина; второ, защото не виждам причина да разпространявам информация за личния живот на хората, освен ако от тях не зависи нещо наистина важно; и трето, като журналист, работата ми е да събирам, а не да раздавам информация, освен ако не разбера, че това е някое положително quid pro quo.55
— Според мен второто и третото понякога се застъпват — забеляза Далзийл. — Както и да е, можете да си вървите сега и да помните, че макар и да нямаше кой знае колко quo, вие сте си получили вашите quid56 за него. Само да ви чуя, че сте прошепнали нещо по тази работа във вашите програмки, ще си ги поискам с лихвите. А сега довиждане.
— Довиждане, суперинтендант — каза Уингейт.
Паскоу, опитвайки се да звучи по-примирително, каза с малко попресилена прочувственост:
— Благодаря ти много, Джон. Помогна ни много, наистина.
Продуцентът го гледа известно време без да мигне, после каза.
— Довиждане и на вас, детектив главен инспектор.
Отиде си още един вероятен приятел, помисли си Паскоу.
Когато вратата се затвори зад Уингейт, той се обърна към Далзийл:
— Как разбра за Уингейт и Рипли?
— Късметлийско попадение — отвърна Дебелака. — Само че не мое. Младия Боулър каза нещо по този въпрос.
— О, така ли? — каза Паскоу, мятайки не особено дружелюбен поглед към детектив констъбъла. — Е, оттук нататък едва ли вече можем да се надяваме на сътрудничество от местната ни телевизия.
56
Игра на думи — латинската дума quid на английски означава жаргонно наименование на британския паунд, нещо като нашето кинт. — Б.пр.