Бесен, че утешението идва от тази страна, Хат агресивно отвърна:
— Виждам, че вие пък сте с прекалено вирната глава, господин Рут. Да не би да има за какво?
— О Боже, толкова ли си личи? — разтревожи се Рут. — Съжалявам. Разбирам, че след онова, което се случи снощи, това е много неподходящо, особено тук. Но може би вашите детективски умения са ви помогнали да забележите, а в очите на лаика да си изглеждам нормално, както винаги.
Тоя на подбив ли ме взема, що ли — запита се Хат. — И ако да, какво, по дяволите, мога да направя?
Той каза:
— И какво ви прави така щастлив, господин Рут?
Младият мъж се поколеба, сякаш чудейки се колко надежден е събеседника му, после като че ли реши все пак, че няма нищо лошо, ако не е и каза с нисък глас:
— Забележително е, като се имат предвид обстоятелствата, знаете, дето се върнах тук заради Сам, доктор Джонсън, а след това бедния Сам умря така, и изведнъж аз загубих най-добрия си приятел, а също така и наставник, единствения човек, който можеше да ми помогне в проучванията ми. Чувствах се като убит, разбирате това, сигурен съм, господин Боулър. И изведнъж като гръм от ясно небе побеждавам в конкурса за разказ и това се оказа именно онова подтикване, от което имах толкова нужда. И от това… е, рано е още да се каже, но Чарли, господин Пен, хареса разказа толкова, че го показа на издателите си, които също го харесаха и следващия път, когато редакторът му дойде да го види, Чарли ще ме представи с оглед може би да поговорим за още някой и друг разказ, може би цял сборник, за деца, разбирате, нали? Това не е ли чудесно?
— Супер — каза Хат. — Поздравления.
— Благодаря, но това не е всичко. Вие знаете, че Сам Джонсън работеше върху книга за Бедоуз… поета — обясни той, забелязал празния поглед, с който Хат сигурно бе посрещнал името — от началото на осемнадесети век, очарователен писател, последния Елизабетинец, както го нарече Страчи, него също съм го включил в проучването си, всъщност той ме очарова все повече и повече, което бе едно от нещата, сближило ни толкова със Сам. Е, Сам не остави завещание, така че неговия най-близък роднина, сестра му, Линда Лъпин от Европейския парламент, наследява всичко и беше толкова вкисната от всички тия учени, въртящи се наоколо като лешояди и всеки от тях твърди, че няма по-близък от Сам за него на света и затова той би искал на него да се паднат материалите и той да завърши книгата, и затова тя казала на всички да вървят на майната си! И тя ме покани да поговорим, и след като поговорихме малко, тя каза, че Сам пишел много за мен в писмата си до нея, и от думите му й се сторило, че именно аз съм човека, който той би искал да завърши книгата му. Не е ли чудесно това?
— Да, супер — отвърна Хат, за когото да довършиш някому книгата, е също толкова привлекателно, колкото и да му довършиш супата. — Поздравления.
— Благодаря, господин Боулър. Виждам, че ме разбирате. Хората могат да си кажат, че е малко странно, че съм толкова щастлив след като неотдавна загубих толкова скъп приятел, но изглежда смъртта на Сам преобърна живота ми наопаки. Изведнъж започнах да виждам пред себе си път, който има форма и значение. Изглежда така, сякаш е трябвало да стане именно така, като че ли там има някой, може би дори самия Сам, който ме харесва и се грижи за мен. Тази сутрин първата ми работа бе да се отбия на гроба му, да му поднеса благодарностите си и за известно време ми се струваше, че съм там някъде с него и двамата си приказваме както едно време.
Хат надникна в очите на Рут, блеснали с огъня на новия живот и едва се удържа да не каже: „Ами дай тогава да го уредим тоя въпрос за постоянно.“ Вместо това каза:
— Супер. А сега моля да ме извините.
Той се извърна към рецепцията и видя, че Рай и Пен като че ли приключваха или поне тя беше приключила с него.
Писателят се отдалечи от рецепцията и докато минаваше край него, му намигна окуражително.
Рай тъкмо се прибираше обратно в офиса. Той я повика по име, но тя не се обърна. Хат застана до рецепцията и я загледа през отворената врата как сяда на бюрото си.
На рецепцията имаше лист хартия. Той сведе поглед и прочете какво бе написано на него.
70
Хайнрих Хайне, в превод на Димитър Стоевски, издателство „Народна култура“, 1957 г. — Б.пр.