Паскоу още веднъж пренебрегна субординацията и провери.
— Белязано със сиво или със светлокафяво — отвърна той. — В диалога се казва, но не беше бяла, нали си спомняш? А сега ако… Хат? Чуваш ли ме? Какво правиш? Хат!
Хат обаче не го чуваше. В главата му блесна ясна като светкавица картина на една глава с пищна кестенява коса, белязана със сребърносиво кичурче. Видя и още нещо, мъждукало в съзнанието му като леко загрети жички на крушка при слаб ток и сега изведнъж избухнали в безмълвна светлинна експлозия.
1576.
Само че не година. Дата!
Имам среща75, се казваше в стихотворението накрая на Диалога.
1.5.76.
Първи май, 1976 година.
Рождения ден на Рай.
Копелето мръсно ни е казало, че тя е следващата, а ние сме били твърде слепи, за да го видим, бушуваше ума му.
— Хат? Какво, по дяволите, става? Дий там ли е? Хат!
— Не, няма го — кресна Хат, хвърчейки надолу по стълбите. — Той е в Стангкрийк Котидж. И е взел Рай със себе си. Тя е белязана, косата й е белязана и на това отгоре е родена на първи май, седемдесет и шеста — 1576, помните ли?
— Хат, чакай ме там, идвам. Чакай ме там, това е заповед!
— Майната ти! — изрева Хат в телефона.
Той го хвърли на лявата седалка без да си дава труда да го изключи и Паскоу, хукнал вече на свой ред по стълбите на Центъра с почти същата скорост като тази на младия му колега, чу рев на двигател, хъркане на скорости и свирене на гуми.
Глава четиридесет и шеста
Столът, в който бе седнала като в трон, проблясваше на светлината на камината.
С чувствено бавно движение, тя плъзна пръсти по богато гравираните извивки на облегалките за ръце, докато изведнъж връхчетата й стигнаха до твърдата глава на лъва, изваяна в краищата им.
Тя се усмихна на Дик Дий, който бе седнал срещу нея на трикракото столче. Между тях бе таблото на парономанията, което, както бе разтворено, приличаше на екзотична средновековна карта на космоса.
— Ще го вземеш ли със себе си? — попита тя. — Стола, имам предвид.
— Стриктно казано, той не е мой — отвърна той.
— Винаги ли говориш стриктно, Дик.
— Стриктно — потъна в размисъл той. — От strictus, минало причастие на stringere, стягам, усуквам здраво. Това, разбира се, е синантоним…
Той млъкна и я загледа подканящо.
Усещайки каква трябва да бъде репликата й, тя каза:
— Какво?
— Синантоним. Една от онези интересни думи, които могат сами да си противоречат. Като например очеваден… Онова, което трябва да видиш, ти вади окото и ти пак няма да го видиш.
Рай помисли малко, после каза:
— Това го разбирам, но какво общо има тук стриктен?
— В един от шотландските диалекти има значение на бърз, бързо минаващ, особено за течаща вода. Така че да, мога според мен да кажа, че съм стриктен по един или друг начин.
— Но ще си задържиш стола?
— В смисъл да го съхраня, да. Наистина, когато го показах един ден на бедния Джефри, той намекна по обичайния си тромав начин, че мога да го смятам като подарък, макар да се съмнявам дали по закон моя скромен принос в реставрирането му ми дава право да го смятам за такъв… Опасявам се, че се излагаш на опасността да бъдеш дефлорирана, скъпа.
Рай хвърли поглед върху таблото. Тя тъкмо бе сложила, не без известна доза самодоволство, думата азалия. Сега Дий я пресече на 1 с думата гениталия и внимателно махна останалите й плочки.
— Споменах правилото за римата, нали? — каза той. — Пресичаш думата на противника с римуваща се дума и печелиш и двете думи, като в същото време печелиш правото да вземеш останалите противникови букви за собствена употреба, ако желанието ти е такова.
— Но това означава, че следващия път като ти дойде реда, можеш да си сложиш моята азалия обратно на таблото — престори се на възмутена тя.
— Точно така. Ето защо трябва да помислиш как да блокираш моята гениталия.
— О, ще го направя, не се бой. Ако знаех, че ме каниш тук да ме дефлорираш, нямаше изобщо да дойда.
Всъщност, наистина едва не му отказа.
След погребението на Пърси Фолоус, когато Дик Дий й каза, че ще ходи да се изнася от Стангкрийк Котидж, тя го бе попитала:
— Изнасяш се оттам? Новия лорд да не те притеснява?
— Тъй като все още изпитват затруднения да посочат кой да бъде той, не. Просто ме притеснява новото ми отношение към мястото. Ходих само веднъж след случката, но само слязох от колата, огледах се, веднага пак се качих обратно и се върнах в града. Вече не се чувствам удобно там.