Стискам дръжката на ножа вътре в плика, измъквам го и мушвам дългото и тънко острие в тялото й.
Знам за този удар — мушване под ребрата, после насочване нагоре — но естествено, все още неизпробвано от мен на жива плът. Това са неща, които хората забелязват. Но въпреки проблемите, които това ми създава, човек накрая би казал, че у мен се е наслоило наследството на дългогодишни мафиотски традиции.
О, колко прекрасно е, когато думата така точно предава делото и теорията преминава в практика без сътресения. Токът тръгва по жицата и крушката светва; космическият кораб балансира на огнената си опашка, после започва да се изкачва в небето. Точно по същия начин острието се хлъзва под ребрата като че ли по собствена воля и се извива нагоре през дробовете към биещото сърце. Задържам я за секунда-две така — цялата сфера на живота й, балансираща на тънък шип стомана. В него са събрани всички опорни точки на планетите, неподвижния център на Млечния път и всички непостижими за мисълта междузвездни пространства на космоса. Безмълвието тръгва от нас като вълнички в тихо планинско езерце, прелива над нощната музика на далечните звуци от движението, носени от поривите на вятъра, умъртвявайки всичко човешко — живот, любов, спане, ходене, умиране, родилни мъки, хрипове и хъркане, сълзи и сополи.
Нищо вече не съществува. Оставаме само ние.
После нея я няма.
Вдигам я на ръце, отнасям я в спалнята й и я полагам на леглото благоговейно, защото това е тържествена и свещена стъпка и в моето, и в нейното пътуване.
Родителите продължават да гледат тревожно, но детето, с бавна и несигурна стъпка, започва да върви само.
Умолявам те, избави ме от препъване. Бъди силата на живота ми; от кого има след това да се страхувам?
Нека пак поговорим, умолявам те, нека пак поговорим.
Глава десета
В събота сутринта по пътя за читалнята Рай Помона трябваше да отговаря на толкова много въпроси, свързани със снощното предаване на Рипли по телевизията, сипещи се от всички страни от колегите й, че когато пристигна на работното си място, откри че е закъсняла с десет минути и е пропуснала началото на някаква яростно-невъзмутима кавга в офиса.
Яростната й част се изпълняваше от Пърси Фолоус, чиито гневни тиради отскачаха от невъзмутимата повърхност на Дик Дий като грахови зърна от бетонна стена, без да оставят след себе си нищо, освен едва забележимо недоумение.
— Съжалявам, Пърси, но аз останах с ясното впечатление, че не искаш да бъдеш обезпокояван с нищо, свързано с конкурса. Всъщност аз дори си спомням точните ти думи, ти винаги се изразяваш така забележително. Ти каза, че това било „толкова незначителна задача, че не виждаш причина защо тя трябва да пречи на рутинната работа на отдела, а още по-малко защо трябва ти самият да бъдеш занимаван с нея, освен със съобщението за успешното й приключване“.
Рай усети как се преизпълва с гордост от представянето на шефа си. Това внимание и памет за подробности, което го правеше толкова ефикасен началник на читалнята, също така му даваше и хирургическа точност в споровете. Не желаейки да прекъсва такова хубаво забавление, тя не влезе в офиса, а седна на рецепцията. Сутрешната поща за отдела бе сложена там, заедно с познатата до болка найлонова торба, съдържаща най-новите работи, (духът и се приповдигна) представляващи вероятно последната партида разкази от Газет.
Най-горе на торбата, мушнато наполовина вътре, наполовина вън, се виждаше лист, с написани на машина само няколко реда. Все още надавайки ухо към кавгата в офиса, тя го взе и прочете.
— Но тук не става въпрос за конкурса, нали? — гърмеше Фолоус оттатък. — Тези Диалози, доколкото разбирам, са постъпили в него погрешно. Рипли каза, че те вероятно са били предназначени за новинарския отдел на Газет.
„Опитва се да дистанцира библиотеката от възможни лоши последици, причинени от Диалозите — помисли си Рай без да вдига поглед от стиховете.“