— Май теб викат — каза Паскоу и тръгна след него.
Чарли Пен поздрави и двамата с леко кимване, Ели им се усмихна и каза:
— Сам, познавате ли се с Пърси Фолоус, който ръководи библиотеката? И Мери Егню, редактор на Газет?
— Здравейте — каза Джонсън.
— Пърси тъкмо ми говореше за този конкурс за разказ, организиран съвместно с библиотеката и Газет. Изглежда, че имат малък проблем с избора на жури.
— Точно така — пое инициативата Фолоус. — За да бъда пределно откровен, ще добавя, че нито Мери, нито аз си дадохме сметка за интереса, който този конкурс ще предизвика. Моите хора извършват предварителното сортиране и това се превърна в доста трудоемка задача, мога да ви уверя в това. Имаме подадени над седемстотин работи, доста голям брой и искаме да сме сигурни, че нашите победители са наистина crÀme de la crÀme.
— Казано накратко — каза Ели грубо — Мери и Пърси търсят жури. Те, естествено, се обърнаха към Чарли като най-изтъкнат местен лъв, който пък бе така любезен да издигне мен за тази висока чест, след което, разбира се, бе споменато и твоето име.
— Да — намеси се и Егню. — Този ваш писателски курс — струва ме се, че много от участниците в конкурса са ваши потенциални клиенти. Можете да гледате на това почти като на рекламна кампания за набиране на нови членове.
Сам Джонсън, ако не ползваше монокъл, доби такъв вид, сякаш с удоволствие би го използвал сега. И Паскоу напълно го разбираше. Още от започването на курса за писателско майсторство и творчество, организиран от Мидйоркшърския университет, Газет бе подхванала дебати дали е уместно да се използват академично време, персонал и пари, когато страната е пълна с млади хора, отчаяно търсещи квалификация по предмети, имащи все пак някакво отношение към реалния свят.
Не беше трудно да се досети човек какво се бе променило.
Егню и Фолоус още от самото начало се бяха отнесли към конкурса толкова несериозно, че библиотекаря бе възложил предварителното сортиране на Дик Дий, докато Егню бе изсипала отговорността за финалното класиране в скута на многоуважаемия Джефри Пайк — Стренглър. В резултат на това бяха станали две неща. Първо, те вероятно наистина са били изненадани от големия брой участници. И второ, след последното предаване на Джакс Рипли и сполетялата я веднага след това смърт, конкурсът бе получил широк отзвук всред общественото мнение. Добре, той няма кой знае каква връзка със следствието, но националните медии, както винаги гладни за каквато и да било троха, паднала от такава богата трапеза, щяха да следят отблизо резултата. В една от цветните притурки вече бе излязла статия, посветена на Пайк — Стренглър. Той беше точно от онзи тип анахронични, следудхаузиански20 аристократи, които британците толкова обичат. В отговорите на зададените му от репортера въпроси се промъкваше мъглява нотка на объркване от целия този шум, черта, която бе чудесно илюстрирана и от приложените към статията снимки. От тази мъглявост много ясно бе проличало едно нещо — този човек бе изключително некомпетентен да дава оценка за литературни достойнства.
Затова сега старата професионалистка Егню изведнъж енергично се бе заела да сформира жури, чиито литературни качества нямаше да превърнат вестника й в посмешище. Чарли Пен бе очевидния избор. Той бе предал щафетата на Ели, която от своя страна въвлече Сам Джонсън, който каза:
— Но вие вече имате жури — господин Пайк — Стренглър. Той е тук, нали? Преди малко се възхитих на прекрасните му акварели на диви животни, нарисувани вероятно малко преди да ги застреля. Съгласували ли сте с него промяната, която предлагате?
— Ако не сте — обади се Ели, — сега е момента. Ей го там къде разговаря с господин Дий. Може би говорят за конкурса.
Дик Дий и събеседника му наистина бяха погълнати от разговора, който водеха и точно в това положение, или поне така се стори на Паскоу, би искала да ги остави Егню, но изпадналата в палаво настроение Ели трудно можеше да бъде удържана.
— Ало! — извика тя силно. — Господин Пайк — Стренглър! Може ли за момент?
Тя намигна на Джонсън, който й отвърна с широка усмивка. После всички погледи се извърнаха към многоуважаемия Джефри Пайк — Стренглър, за да го проследят как се тътри към тях.
В широките открити пространства, далеч от човешко присъствие, в планините, край блатата или реките, многоуважемия бе определено самотник, на „ти“ с окръжаващата го среда, със здрави крака, остро око и чувствително ухо, непрестанно разработващ нови методи как да се добере по-близо до всичко що мучи, блее, грухти, ръмжи, плува или хвърчи, с единствената цел да му отнеме живота. Бил е дете от онези, които, ако родителите му, вместо да го пратят да учи в модерните в онези времена училища за висшата класа, го бяха захвърлили в някоя студена и мрачна гора, той вероятно щеше да прати на оня свят първия попаднал му вълк или мечок с голи ръце, след което щеше да седне и да го изяде. Всъщност, както пишеше в статията, когато станал на десет години, баща му и майка са го били изоставили вече по-изцяло, отколкото ако са го били подхвърлили на милостта на стихиите. Баща му, барон Пайк — Стренглър ъф дъ Стенг, известен защитник на правата на животните в Горната камара, избягал в Таити с една австралийска антроположка, вследствие на което неговата дълбоко, за да не кажем болезнено, религиозна майка влязла в редовете на някаква вегетарианска секта в Калифорния и не си подала носа от нея двадесет и пет години, оставяйки многоуважаемия Джефри да расте сам и да гледа как по-голямата част от наследството му се стапя вследствие на различните, но еднакви по големина финансови апетити на отсъстващите му родители. Когато най-сетне станал пълнолетен, бил му останал само наследствения неотчуждаем имот, състоящ се от къщата на дедите му (давана под наем на фирми като почивен дом), плюс огромни парчета земя от Стангдейл с няколко полуразрушени ферми.
20
Сър Пелъм Гренвил Удхауз (1881–1975) — роден в Англия писател, лирик и драматург, известен най-вече със създаването на Джийвс — върховния „джентълмен на джентълмените“. — Б.пр.