— За писане на тъпотии ли?
— Не, сър. За нападение. Преди пет години в Лийдс го съдили за нападение над журналист.
— Така ли? За това трябва да му се даде Георгиевски кръст. Пит, ти знаел ли си нещо за самоубийствените наклонности на тоя пич?
— Да, сър — каза Паскоу с почти извинителен тон, тъй като не искаше да омаловажава откритието на Хат. — Искам да кажа, чувал съм някои неща, макар да не знам доколко апокрифни са. Според версията, която съм чувал, Пен се вкиснал от една статия и увенчал главата на въпросната журналистка с една торта, така че оръжието едва ли може да се нарече смъртоносно.
— Ако е била правена от моята половинка, щяла да бъде — забеляза Далзийл. — Това ли е всичко, Боулър? Смяташ, че трябва да викнем Пен и да му вържем топките за настолната лампа, само защото окъпал някаква си скапана репортерка с бит каймак?
— Не, сър. Не точно… искам да кажа, може да си струва да си побъбрим малко…
— Така ли? Дай ми половин причина.
— Името на журналистката е Джаклин Рипли, сър.
Челюстта на Далзийл увисна надолу в преувеличено смайване.
— Джакс Изкормвача! Боже Всемогъщи! Пит, защо не си ми казал, че това е било Джакс Изкормвача?
— Не знаех, сър. Съжалявам. Браво, Хат!
— Благодаря, сър — отвърна Боулър, изчервявайки се едва забележимо. — Даже успях да извадя копие от статията.
— Е това пък как успя да го направиш? — попита Паскоу.
— Ами, звъннах в редакцията на Йоркшир Лайф. Шансовете да намеря някой там в неделя не изглеждаха много добри, но извадих късмет и се свързах с редактора, господин Макреди. Човекът бе много любезен, изрови статията и ми я изпрати по факса.
— Искаш да кажеш, че ти си обърнал вниманието на журналист върху факта, че се опитваме да направим връзка между Чарли Пен и жертва на убийство? — повиши глас Паскоу. — За Бога, човече, къде ти е бил ума?
Хат Боулър, който бе извадил факса с помпозния жест на лорд Чембърлейн27, обявяващ че е донесъл мир на нацията, сега застина втрещен от бързината, с която той се обърна във война.
Но помощта дойде откъдето най-малко бе очаквал.
— Е-е, няма страшно — каза Далзийл, издърпвайки факса от ръката му. — Познавам Алек Макреди, много набожен, но и голям въжеиграч. Няма да ни притеснява, не и ако иска да остане в списъка на епископа за коледните му картички. Браво, Боулър! Приятно е да се знае, че наоколо има човек, който е готов да свърши и малко обикновена полицейска работа. Чарли Пен, а? Доколкото си спомням, неговото любимо място на поклонение в неделя сутрин е „Кучето и патето“. Хайде да отидем да се видим с него.
— Сър, няма ли да е по-добре да го повикам тук…? Искам да кажа, на публично място…
— Да, затова се казват кръчми, защото са за публиката, момко. За Бога, аз нямам намерение да го арестувам. Цапнал Джакс Изкормвача с парче торта, а? Ех, тоя Чарли! Може даже да го черпя едно.
— Според мен — обади се Паскоу, — предвид факта, че Рипли току-що е убита, ще бъде твърде недипломатично да предприемате такава линия на поведение в кръчма, сър.
— Проява на лош вкус, искаш да кажеш. Може и да си прав. В такъв случай няма да го черпя. Боулър, портфейла ти у теб ли е? Тогава ти ще ни черпиш по едно!
Глава деветнадесета
Чарли Пен каза: „Да“ в мобилния си телефон за втори път, затвори го и го сложи отново в джоба си.
— Интересно — каза Сам Джонсън.
— Кое?
— Отговаряш на телефона без онова изражение или поне гримаса на извинение, с което повечето цивилизовани мъже на дадена възраст предхождат неговата употреба, след това водиш разговор или по-добре трябва да кажа извършваш действие, към което единствения ти принос е да кажеш „Да“, употребено веднъж като встъпително-въпросително възклицание и веднъж като прощално-утвърдително.
— И намираш това за интересно? Твоите студенти сигурно умират от скука. Наздраве, момко.
Франи Рут, току-що върнал се от бара, сложи пинта битър пред Пен и голям скоч пред Джонсън, после извади бутилка „Пилз“ от джоба на якето си, махна й капачката и пи направо от нея.
— Защо, пич, правиш така? — попита го Пен.
— Най-елементарна хигиена — отвърна Рут. — Нямаш представа къде е била чашата, преди да дойде на масата ти.
27
На 30 септември 1938 г. министър-председателят на Англия лорд Чембърлейн се връща от Мюнхенската конференция и размахва пред народа подписания мирен документ с думите: I brought you peace — Донесох ви мир. Точно след единадесет месеца този мир се превръща във Втората световна война. — Б.пр.