Изнежените пръсти на Императора бавно, сякаш галеха, изгладиха пергамента. Пръстенът с черен камък на средния пръст на дясната му ръка едва забележимо светна с мека, пер-лена светлина. Листът на донесението сам се нави на руло и отлетя към невидимите лавици, където в строг ред се съхраняваше целият имперския архив.
Императорът работеше в една грамадна подземна библиотека, където редовете на лавиците се простираха почти цяла левга; просторната маса на повелителя се намираше непосредствено до входа.
Човекът, който повеляваше на милиони поданици по всички брегове около Огърлицата на вътрешните морета, изведнъж се надигна от креслото. С рязко, раздразнено движение угаси лампата. Умиращият пламък (най-обикновен, съвсем не магичен) озари в тъмнината строгото младо лице с твърд като на чисто нова монета профил. Къдравата коса падаше свободно до раменете. Кафявите очи умислено се взираха напред.
Императорът скоро бе навършил двайсет и три години. И управляваше едва от седем дни.
Преди петдесет и три седмици, неговият баща, предишният Император, се бе споминал. Една година след смъртта му наследникът бе в дълбок траур, без да разбулва лицето си и без да яде нищо освен най-необходимото. Изкарвал бе цялото си време в молитви и воински упражнения, тъй като първите способстваха за пречистването на душата, а вторите - за телесното усъвършенстване. Отнето му бе името - отсега нататък, до смъртта си той щеше да бъде само Императорът, живият бог на земята, управителят на най-мощната държава. Рожденото му име щяха да си спомнят само когато настъпеше часът да последва своите царствени предци, за да даде отчет пред техния строг и неподкупен съд.
Цяла година страната бе управлявана от Имперски съвет, съставен от най-доближените до покойния Император персони. Крепителите на трона -грандовете в Империята (най-вече магьосниците) и Негово Високопреосвещенство епископът Мелиински, висш църковен йерарх на Империята - бяха длъжни да не допуснат необратимия рязък спад. Те трябваше да осигурят плавен преход на властта от един Император към друг. Младият управител (с непроницаемо лице и остър слух) бе длъжен да присъства на всички заседания, за да попие мъдрост от верните сподвижници на баща си. Каквото и решение да вземеха членовете на Имперския съвет обаче, то се ползваше с пълна неприкосновеност. Новият Император нямаше право да ги измести, нито да ги екзекутира. Той можеше само да ги отдалечи от себе си, и то не преди да са изминали десет години от неговото собствено управление.
Разбира се, това в никаква степен не се отнасяше за магьосниците и свещениците.
Императорът се изправи и пристъпи към маскираната врата. Наметалото му с два имперски цвята - червен и златист - се влачеше по пода след него.
„Проклета война. Прехвърляне през Изгревния Океан - за какво? Безсмислено е да изпращам на смърт кохорти след кохорти, хиляди след хиляди, когато туземците никак не се стремят към честен бой. Те бягат в горите, в непроходимите джунгли и оставят земите си без данъкоплатци.
Кому са нужни такива владения? Но на аристократите, на всичките тия перове и херцози от времето на Първият изход, войната е необходима като въздух - друг живот за себе си те не виждат. Освен това, лично тях войната почти с нищо не ги заплашва. Магьосниците от персоналната охрана винаги са готови да пренесат сюзерена на безопасно място..."
Младият Император стремително крачеше по разкошните мрачни коридори на своя замък, който се извисяваше над столицата като черен гарван над плячката си. Пред всяка една врата пазеха стражниците. Щом го видеха, елитните воини мигом го приветстваха - свиваха бронираните си ръце в юмрук и удряха лявата страна на ризниците си, там, където е сърцето. Управникът отговаряше по устава - с кратко кимане. Той знаеше, че е владетел на всичко това, повелител на живота и душите на своите воини, но всеки висшестоящ бе длъжен да отговаря на поздрава на подчинените си. На това държеше и продължаваше да държи имперската армия.
Държеше... Императорът с досада си позволи да тръсне глава.
„Най-добрите, елитните хиляди, паднаха там - зад океана. Паднаха ветераните от запаса, все хора врели и кипели, без които войската се разпада само за няколко дни. Опитам ли сега да обявя нов набор...
Да, желаещи за набор няма да липсват. Империята щедро плаща на тия, които се излагат на смъртна опасност за нея. На всеки, който заслужи, се полага пенсия. Пенсия и парче земя, която новият стопанин може да продаде или да отработва.
Но... Но това вече няма да е същата войска. Ще мине време, докато новобранците, дори способните да държат щит и меч, станат истински воини!