— Господин Хакуърт — заговори Финкъл-Макгроу, след като бяха приключили с любезностите, но сега гласът му звучеше по друг начин, сякаш за да стане ясно, че срещата ще тръгне по някакъв определен план, — моля ви, направете ми честта да чуя мнението ви за лицемерието.
— Моля? Лицемерието ли казахте, Ваша милост?
— Да, точно така.
— Струва ми се, че то е порок.
— Голям или малък? Помислете добре — от отговора ви зависят много неща.
— Струва ми се, че зависи от конкретните обстоятелства.
— Това винаги е доста предпазлив отговор, господин Хакуърт — каза леко нападателно лордът на справедливостта. Майор Нейпиър се засмя някак изкуствено, защото не знаеше как да разбира подобен диалог.
— Последните събития в живота ми ме накараха да се замисля сериозно за ползата от това нещата да се вършат предпазливо — отвърна Хакуърт. Другите двама се засмяха с разбиране.
— Знаете ли, когато бях млад, лицемерието се смяташе за един от най-големите пороци — обясни Финкъл-Макгроу. — Все заради моралния релативизъм. Значи, в подобен климат от вас не се очаква да критикувате другите — в крайна сметка, ако абсолютно добро и зло не съществуват, тогава какви основания имаме да критикуваме?
Финкъл-Макгроу спря да говори за момент с пълното съзнание, че е привлякъл напълно вниманието на останалите и започна да вади от джобовете си една лула от кратунка и всичките свързани с нея продукти и приспособления. Продължи да се занимава единствено с това и напълни лулата с някакъв тютюн с цвета на естествена кожа, който беше толкова ароматен, че устата на Хакуърт се напълни със слюнка. Прищя му се да напъха малко от тютюна в устата си.
— Това обаче доведе до доста забележителна обща фрустрация, защото по природа хората са доста строги и нищо не им е толкова приятно, колкото да критикуват недостатъците на другите. Поради което те се захванаха с лицемерието и го издигнаха от един малък грях до цар на всички пороци. Защото дори и да няма добро и зло, можеш да намериш основания да критикуваш някого, като съпоставиш онова, което е твърдял, с онова, което всъщност е направил. В този случай ти не даваш никаква оценка за правотата на схващанията му или морала на поведението му — просто изтъкваш, че е казал едно, а върши друго. Буквално цялата политическа дейност от времето на младостта ми беше отдадена на това да се излавят случаите на лицемерие. Няма да повярвате какво се говореше за първите викторианци. Да наречеш някого викторианец по онова време беше същото, като да го наречеш фашист или нацист.
Както Хакуърт, така и майор Нейпиър бяха абсолютно стъписани.
— Ваша милост! — възкликна Нейпиър. — Аз естествено си давах сметка, че моралните им убеждения са били коренно различни от нашите, но не мога да повярвам, че всъщност са анатемосвали първите викторианци.
— Разбира се, че го правеха — отвърна Финкъл-Макгроу.
— Защото Викторианците са били лицемери — обясни Хакуърт, за да покаже, че е разбрал.
Финкъл-Макгроу направо засия към Хакуърт, както би засиял учителят към любимия си ученик.
— Както виждате, майор Нейпиър, преценката ми за умствения капацитет на господин Хакуърт е била напълно основателна.
— Аз никога не съм се съмнявал в това, Ваша милост — отвърна майор Нейпиър, — но все пак си струваше да видя някакво доказателство. — Той вдигна чашата си към Хакуърт.
— Тъй като били лицемери — продължи Финкъл-Макгроу, след като запали лулата си и изпрати във въздуха няколко огромни фонтана дим, — Викторианците били направо презирани през втората половина на двайсети век. Повечето от хората, които поддържали подобни схващания, били прословути, разбира се, с престъпните си деяния, но въпреки това не виждали никакъв парадокс в схващанията си, защото самите те не били лицемери — нямали никакви морални позиции и съответно не живеели според такива.
— Поради което били по-издигнати в морално отношение от Викторианците… — вмъкна майор Нейпиър, който все още се чувстваше малко като победен.
— …въпреки че — всъщност защото — нямали въобще никакви морални ценности.
Настъпи тишина, в която всички около медната маса клатеха глави зачудено.
— Нашето схващане за лицемерието е малко по-различно — продължи Финкъл-Макгроу. — Според Weltanschauung4 на втората половина на двайсети век лицемер е човек, който изразява високи морални ценности като част от планирана кампания за измама — той никога не поддържа подобни схващания искрено и когато не е пред очите на хората, си ги нарушава постоянно. Повечето лицемери, разбира се, не са такива. Най-често става въпрос за „духът е силен, но плътта — слаба“.