Борис Акунин
Диамантената колесница
Авторът благодари за помощта на К. Н. и Л. Е.
Книга първа
Ловецът на водни кончета
Русия, 1905 година
Ками-но-ку
Сричка първа, която има нещо общо с Изтока
В деня, в който ужасният разгром на руската флота при остров Цушима отиваше към края си и първите тревожни и недоизказани слухове за тоя кървав японски триумф едва достигаха Европа — същия тоя ден от Иркутск пристигна следната телеграма за щабкапитан Рибников, който живееше на една от безименните улички в квартал Пески: „Изпратете листовете незабавно грижете се за болния покрийте всички разходи.“
Щабкапитан Рибников тутакси уведоми хазайката, че напуска Петербург по работа за ден-два, та да не се притеснява, че го няма. Облече се, излезе навън и никога вече не се завърна.1
Денят на Василий Александрович започна както обикновено, тоест беше изпълнен с грижи. Отиде до центъра на града с файтон, след което тръгна пеша и макар че куцаше с десния крак, успя да обиколи невероятно много места.
Започна от комендантската управа, където издири деловодителя от транспортния отдел и тържествено му върна рублата, взета назаем преди три дни. След това отскочи до площад „Симеоновски“, в Главното управление на казашките войски, да попита за прошението си, подадено преди два месеца и потънало из инстанциите. Оттам намина във Военното железопътно ведомство — от много време действаше да го назначат за архивар в тамошното чертожно отделение. Малката му подвижна фигура се мярна и в Управлението на генерал-инспектора на „Захариевская“, и в Управлението по ремонтите на „Морская“, и дори в Комисията за ранените на „Кирочная“ (все не успяваше да получи справка, че при Ляоян е бил контузен в главата).
Къде ли не се появи него ден подвижният армейски офицер. Служителите небрежно кимаха на стария познайник и бързаха да му обърнат гръб. С подчертано угрижени физиономии те се потапяха в бумагите си или в делови разговори, понеже знаеха от опит, че заговори ли те веднъж щабкапитанът2, отърваване няма.
Василий Александрович пък на свой ред първо завърташе насам-натам остриганата си глава, подсмърчаше с крушовидния си нос — търсеше си жертва. Щом я набележеше, той безцеремонно сядаше направо отгоре на бюрото й, клатеше крака, обути в износени ботуши, и подхващаше приказка за всякакви глупости: за близката победа над японските макаци, за военните си подвизи, за столичната скъпотия. Нямаше как да го пратиш по дяволите — все пак беше офицер, ранен в битката за Мукден. Всеки гледаше да налее на Рибников един чай, да го почерпи една цигара, да отговори на обърканите му въпроси и час по-скоро да го отпрати в някой друг отдел, където всичко се повтаряше на нова сметка.
Към два и нещо щабкапитанът, отбил се по някакви снабдителски дела до кантората на санктпетербургския арсенал, изведнъж погледна ръчния си часовник с блестящо като огледалце стъкло (всички бяха чували хиляди пъти историята на тоя хронометър, подарен му уж от някакъв пленен японски маркиз) и се разбърза. Смигна на двамата експедитори, изтормозени от безкрайните му дрънканици:
— Добре си поприказвахме. Но ще ме прощавате, налага се да ви изоставя. Entre nous, любовна среща с една прекрасна дама. Изнемогваща от страст и такива ми ти работи. Както казват жълтурите — куи железен дорде гори.
Изкиска се и изчезна с поклон.
— Леле, че тип! — въздъхна първият експедитор, млад зауряд-прапоршчик3. — Ама виж, че и той си е намерил някаква.
— Ами! Само се прави на интересен — успокои го другият, който имаше същото звание, но беше доста по-възрастен. — Коя ли пък ще се поблазни от такова пишман наполеонче?
Побелелият в житейските бури експедитор излезе прав. Когато Рибников най-сетне стигна през вътрешните дворове от булевард „Питейни“ до апартамента на улица „Надеждинская“, там го чакаше не прекрасна дама, а млад мъж с пъстро сако.
— Къде се бавите? — възкликна ядосан мъжът, отваряйки вратата след уговореното почукване (два пъти, после три пъти и след кратка пауза още два). — Нали вие сте Рибников? Чакам ви от четирийсет минути!
— Позаплетох следите, че нещо ми се стори… — отвърна Василий Александрович, докато надзърташе навсякъде из миниатюрното жилище, дори в тоалетната и зад вратата към слугинското стълбище. — Какво сте ми донесли? Дайте да видя.
— Ето ги, от Париж. Не знам дали сте наясно, казаха ми да не идвам направо в Петербург, а първо да мина през Москва, че да…
1
Първите два абзаца на книгата дословно повтарят началото на разказа на Александър Куприн „Щабкапитан Рибников“, написан през 1905 г. Оттам са взети и физическото описание на героя, и дори някои отделни характерни словосъчетания и цели пасажи. — Б.пр.
2
Щабкапитан — Звание в руската армия до 1917 г., по-ниско от капитанското, отговаря на 9 клас по таблицата на ранговете.
През 1722 година Петър Първи със законодателен акт определя реда за служебен растеж на чиновничеството. Въведената от него структура, наречена „Табель о рангах“ (таблица за ранговете), с малки корекции съществува до февруарската революция през 1917 година. Установени са 14 ранга, наричани „класни чинове“, като за висш се е считал първи клас. Таблицата предоставя възможност за съпоставяне на всички държавни длъжности в три паралелни реда — военен, граждански и придворен. В тази книга гражданските чинове ще бъдат сравнявани с военните чинове за сухопътните войски, например: колежки секретар — чин 10 клас, равняващ се на поручик.
Като цяло таблицата предвижда 6 оберофицерски чина: от прапоршчик до капитан в армията, съответно от колежки регистратор до титулярен съветник в държавната йерархия; 5 щабофицерски чина от майор до бригадир в армията, респективно от колежки асесор до статски съветник в гражданската служба. Трите генералски чина са от генерал-майор до фелдмаршал във военната служба и от действителен статски съветник до действителен таен съветник в цивилната. Аналогична е стълбицата във флота и в придворната служба, на които няма да се спираме тук. Гвардейските звания, запазвайки същите наименования като в армията, са с два класа по-високи. Например армейският подпоручик е служител 12 клас, докато гвардейският има 10 клас. Омъжените жени се представят с титлите на съпрузите си, например: „госпожа тайна съветница“.
В съответствие с класния чин е и обръщението към носителя му: чиновниците първи и втори клас се именуват „високопревъзходителство“, към класове 3 и 4 обръщението е „превъзходителство“, чиновникът 5 клас е „високородие“, но понякога може да бъде наречен и „високоблагородие“, което е обръщение към чиновниците от по-ниските 6, 7 и 8 клас. Останалите — от 9 до 14 клас се наричат „благородие“.
Този учредителен акт за реформиране на руското чиновничество практически изравнява бюрократичната и аристократическата йерархия, поставяйки напредъка в кариерата в зависимост не толкова от произхода на човека, колкото от личните му заслуги. Така един княз може и да не достигне висок класен чин, а липсата на благородно потекло не е формална пречка за генералско звание. — Б.пр.
3
Звание на подофицер (от 1891 г.), който във военно време заема офицерска длъжност. — Б.пр.