— Не знам ще я спаси ли — отвърна Пенланд, — но погледнете кораба им!
На „Риковери“ се възцари предишното мълчание, само настроението беше вече друго. Несъзнателно искаха да вярват, че белият прекрасен кораб, тъй неочаквано изплавал от океанската нощ, и този човек с умни, упорити очи, който приятелски им протегна ръка за помощ, наистина ще успеят да им помогнат.
През това време Ганешин, без да губи време, заедно с Шчитов се отправи към радиорубката. Умформерът почна да вие, затрепкаха светлините на неоновите лампи, над хилядите километри в океана се понесоха условни повиквателни. Дълго-дълго чука ключът, додето най-после радиотелеграфистът извърна изпотеното си лице към офицерите:
— Владивосток отговаря.
— Е, сега ще се реши съдбата на ония двама клетници — обърна се Ганешин към Шчитов. — Ако сполучим да извикаме командуващия… Ами ако е заминал?
Ключът чукаше, замлъкваше, в отговор се чуваше характерният морзов пукот, радиотелеграфистът пак работеше с ключа и Ганешин отново се вслушваше напрегнато в скачащия сух език на апарата. Чакаше и полюляващият се наблизо кораб, и ония двамата, заключени в стоманения ковчег на океанското дъно, и пламналият вече от желание да спаси американците екипаж на „Аметист“…
От щаба съобщиха, че адмиралът е в морето, на своя кораб. В безпределната далечина полетяха повиквателните сигнали на мощния нов линеен кораб. Някъде в пространството те намериха антените на страшния кораб.
— Най-сетне! — облекчено въздъхна Ганешин.
Ключът късо, точно и ясно изчука молбата и млъкна. Няколко минути напрегнато мълчание — и в пукота на тиретата и точките моряците чуха: „Давам нареждане, желая успех“.
Сега всичко беше лесно.
Шчитов поведе кораба си към противоположния край на района, където се предполагаше, че се намира батисферата.
— Приготви дълбоководна шамандура, две хиляди и седемстотин метра! — изкомандува помощникът.
Тутакси закачиха куката и изтикаха зад борда матовоблестящ уред, приличен на авиационна бомба. Един матрос дръпна въжето, куката се откачи и уредът почти без плясък изчезна в зеленикавата чернилка на морето. След четвърт час и петдесет секунди по секундомера на помощника в светлината на прожектора на „Аметист“ над вълните изскочи леко димящ предмет, разтвори се като чадър и малкият му бял купол легна върху водата. Съветският кораб сигналува на „американеца“ молба да се държи на плаваща котва и да спре машината.
— Искам да избягна и най-малкия резонанс от техните витла — поясни на мичмана Ганешин, като застана до еходъномера и бавно завъртваше различните колелца за регулиране.
— Разрешете да попитам… — стеснително започна мичманът. — Нима мислите с еходъномера да намерите батисферата?
— Разбира се. Мигар не знаете, че още предвоенните чувствителни еходъномери можеха да откриват потънали кораби? Например хюзовият еходъномер така ясно е очертал с ехозаписвача си контурите на „Лузитания“, че личало дори и разположението на надстройките. И то на дълбочина сто метра… Размерите на батисферата, които ми дадоха, американците, разбира се, не могат да се сравнят с „Лузитания“: кълбото е три метра, отгоре гъбовиден плавец, висок два метра. Но нали нашият ехолот е много по-чувствителен и излъчва поляризирано…
— А… дълбочината? — предпазливо възрази мичманът.
— А точността на регулирането? — със същия тон отвърна шеговито Ганешин и пак се наведе над скалата, като поглеждаше в таблиците на океанографните разрези.
Американците, които непрекъснато следяха съветския кораб, видяха как той ту се появяваше в ивицата светлина, ту отново изчезваше, показвайки червена или зелена светлина.
— Вижте, те поставят шамандури! — оживено заговори помощникът, когато при второто завиване на „Аметист“ пред носа на „Риковери“ се залюшка бяла гъба.
— Очевидно изнамерили са шамандура за дълбочини. Такива неща отдавна се употребяваха в подводната война и цялата работа тук е в здравината на въжето. Те са постигнали тая здравина, това е то. Много просто.
— Всички работи са прости, когато знаеш как да ги направиш! — промърмори помощникът в отговор на своя капитан.
Белият кораб постоянно браздеше малката морска площ между четирите на кръст поставени шамандури. Вятърът утихна, водната повърхност стана маслена, гладка. На затворените в батисферата оставаше въздух за десет часа. Над американския кораб отново надвисна тежка безнадеждност. Но всички, които се бяха събрали на мостика и на палубата, не откъсваха очи от „Аметист“, като че ли самото им горещо желание можеше да им помогне в търсенето. Ето „Аметист“ показа зелена светлина, пак зави към „Риковери“ и отиде на най-левия край на означената с шамандурите площ. Съветският кораб все повече се приближаваше, острият му нос израстваше, още стотина метра — и пак безнадежден завой на север. Изведнъж едва доловимият шум на машината на „Аметист“ престана. В безмълвието на нощта се чу дори как прозвъня телеграфът, долетя гръмкият глас на капитана, който даде някаква команда. В непознатата плавност на руската реч се разбираше една дума: „буй“40.