— Намериха ги… те ги намериха! — извика, цяла разтреперана, жената на инженер Милс.
На американския кораб заспориха и нищо по-добре от това не показваше оживлението на смъртно уморените хора. Но в този момент познатият им вече глас от „Аметист“, окрилящ и обещаващ толкова много, спокойно съобщи в мегафона:
— Батисферата е намерена!
Петдесет души на палубата на „Риковери“ отвърнаха с радостен вик.
В корабоводачната кабина Ганешин си пълнеше лулата, притворил преуморените си очи. През четирите часа търсене лентата на записвача се покри от серии криви, сменящи една друга, но нито една издатина не нарушаваше гладката линия на скалния профил. Корабът се движеше много бавно, еднообразието от получаваните резултати приспиваше вниманието и през цялото време трябваше да се поддържа бдителността на волята. Малко преди следния завой перото на ехозаписвача, което досега вървеше плавно, подскочи и мъничка дъгица едва се издигна над равната линия.
— Ест!41 — радостно извика Ганешин.
Помощникът като стрела се спуска към мостика. Телеграфът звънна два пъти — „стоп“ и „назад“. Шчитов извика:
— Шамандура, две хиляди осемстотин метра!
И тежката шамандура падна от левия борд.
— Ура, потръгна! — поздрави Шчитов изобретателя, когато след няколко минути се отби в кабината.
— Е, не много — уморено отвърна Ганешин, — четири часа се въртяхме… Време остана малко, но трябва да се чака. Аз ще се поизлегна на дивана, докато самолетът…
На вратата се показа помощникът:
— Американците питат: може ли да се опитат да закачат батисферата още сега?
Шчитов погледна Ганешин, който, без да си отваря очите, отвърна:
— Разбира се. В такова положение не трябва да се пренебрегва нито един шанс.
„Аметист“ отстъпи мястото си при шамандурата на американския кораб. Отдалечил се на няколкостотин метра, той плавно се полюшваше, сякаш си почиваше. И наистина уморените моряци се разотидоха по каютите, двамата командири се настаниха в кабината. Само дежурните гледаха към американския кораб. Там се чуваше тракането на лебедките, свистенето на пара и скърцането на въжетата: американците отново действуваха, заразени от сполуката на съветските моряци.
Ганешин и Шчитов се събудиха едновременно от шума на самолети.
— Не, не е наш — определи Шчитов.
Съмваше се. Влагата и студът се промъкваха под дрехите и ободряваха ненаспалия се капитан. От мостика морето изглеждаше необикновено оживено: до бордовете на „Риковери“ се гмуркаха и люшкаха два самолета, а малко по-далече стояха два военни кораба — дълъг сив високонос кръстосвач и нисък стражеви кораб.
— Населението се увеличава — усмихна се Ганешин. — Сега трябва да пристигнат и нашите. Ще се поразходя до американците, да видя кое как е…
Тоя път още при приближаването на лодката от борда на „Риковери“ се раздадоха приветствени викове. Но лицата на хората, които посрещнаха Ганешин, бяха сиви и тъжни. В продължение на три часа не бяха успели да уловят батисферата, не беше им се удало дори нито един път да закачат въжето. За спасяване на намиращите се в дълбочината на океана оставаха седем часа.
— Корабът с трал индикатор още не е дошъл — каза капитан Пенланд на Ганешин, — но той сега вече не ни трябва толкова след вашата чудесна намеса. Как да уловим батисферата на тая проклета; невероятна дълбочина? Въжетата навярно се отклоняват… възможно е в дълбоките водни пластове да има някакво течение. Шамандурата също не дава точното място…
— Може да се отклонява — потвърди Ганешин, като погледна под вежди жената на Милс, която се приближаваше към него.
Той се обърна към младата жена, дигнал ръка към фуражката. Очите на американката под страдалчески свитите й вежди срещнаха погледа му с такава надежда, че Ганешин се начумери.
— Ние работихме през цялото време… — Сълзи и болка звучеха в думите на младата жена. — Но ужасната дълбочина е по-силна от нас. Сега се уповавам само на вашата намеса… — Тя тежко си пое дъх. — А кога очаквате вашия самолет?
Ганешин дигна ръка, за да погледне часовника си, и изведнъж високо и весело каза: