До пристигането му Анри седеше сам със Страдивариуса почти всяка вечер, след като станеха от масата. Галеше нежно цигулката, сякаш се радваше на старо куче, което иска да приспи. На Делфин й мина през ум, че би я занесъл в леглото, ако тя позволи.
Изпита облекчение, когато разбра, че ще се отърват от нея, но я болеше за съпруга й. Последната вечер останаха до късно, загледани в стъклената витрина. Тя стисна ръката на Анри. Той беше толкова чувствителен, толкова лесно раним. Делфин се запита колко ли време ще му е необходимо, за да се възстанови.
— Когато бизнесът ни потръгне, ще я откупим от него — обеща тя, макар да знаеха, че това няма как да се случи.
На следващия ден чакаха у дома и не отвориха магазина. Апартаментът им приличаше на погребален дом, но тя се постара да му придаде празничен вид. Извади купички солени фъстъци, маслини и поднос с хапки.
Двайсет минути след определеното време Виртуоза още не беше дошъл.
— M’a pose un lapin31 — заяви Анри.
— Не, ще дойде.
Пристигна с половин час закъснение, с черни дънки, неприбрана в панталоните риза и гуменки „Кънвърс“. Беше изключително красив във всяко отношение — едър мъж, с дълбок, тътнещ смях, приятен глас, широки рамене и гъста черна коса. Когато го гледаха в Берлин, не им се беше сторил толкова едър, но сега, в апартамента им, сякаш изпълваше стаята.
Настоя да му казват Пи Джей, име, което й се стори ексцентрично, типично американско. Заговориха на английски, не казаха и дума на френски.
Тя се притесняваше как ще се държи Анри, но той й се стори доволен. Извади Страдивариуса и помоли Виртуоза да посвири. Тя не беше сигурна дали не прекалява с тази молба; беше чела в един вестник, че на Виртуоза понякога му плащат хиляда долара на минута за изпълненията. Но беше важно той да пробва цигулката и явно нямаше нищо против те да слушат.
През годините имаше няколко теста, в които слушателите не бяха направили разлика между Страдивариус и детска цигулка. Когато обаче Пи Джей седна на канапето й и засвири „Адажио“ на Албинони, тя веднага разбра, че пред нея е забележителна двойка. Забеляза цветовете в музиката му. Наситено сапфиреносиньо и великолепно червено. Звукът беше толкова сладък и красив, същевременно в него имаше нещо тъжно. Когато той свиреше, тъгата в живота й се връщаше, събираше се в гърлото й, изливаше се в сълзи.
Заведоха го на вечеря в „Льо Флоримонд“.
Този път той закъсня само с петнайсет минути.
— Bonjour! — поздрави с подчертано „р“, след това влезе в ресторанта. — Изгубих се. Всички улици тук ми се струват еднакви.
По време на вечерята Анри се държа така, сякаш провеждаше официално интервю.
— Значи си от щата Охайо?
— Точно така.
— Професионалният ти дебют е на шестнайсет с оркестъра на Кливланд, нали така? Първият ти албум излиза следващата година. Завършваш обучение в „Джулиард“, след това получаваш стипендия „Ейвъри Фишър“ за обещаващи американски изпълнители на класическа музика.
Делфин се намръщи. Анри говореше така, сякаш се опитваше да информира Пи Джей как е протекъл собственият му живот.
— Точно така. Спечелих стипендията на двайсет и една. Страшно вълнуващо — призна той, макар че начинът, по който го каза, съвсем не беше вълнуващ.
— Formidable32 — въздъхна Анри. — Разкажи ни за записа, над който работиш тук. И двамата сме почитатели на Бах.
Пи Джей понечи да отговори, но съпругът й продължи:
— Изключително трудна работа, тъй като Бах не е поставил никакви обозначения за динамика. Как да спазиш точно намеренията му, след като нито един от оригиналните нотни листа не е запазен.
— Освен концертите за клавесин — изтъкна Делфин.
— Да, но какво ли би казал Бах, ако ги чуеше изпълнени на пиано? — вметна Анри.
Тя се разсмя.
— Още малко и ще кажеш на Пи Джей, че концертът трябва да се свири задължително с помощни струни.
— Невероятно е, че музиката му е жива почти триста години — рече Пи Джей. — Понякога се питам какво би казал Бах по този въпрос. Прекарал съм безброй часове в изучаване на динамиката и орнаментиката. Това е една от любимите ми творби.
— Ами новите композитори? — попита Анри. — Често ли свириш техни произведения?