След няколко месеца в Щатите една сутрин тя се събуди, обзета от ужас за гроба на баща си.
— Нищо няма да му стане — увери я Пи Джей. — Не се безпокой.
— Ако никой не се грижи за гроба му дълго време, ще го изкопаят и ще го преместят в някоя анонимна крипта — каза тя.
— Исусе, колко варварско! — възмути се той.
Тя повдигна рамене. Такъв беше редът.
Тази мисъл я преследва няколко дни и я накара да пише на Анри. Помоли го да отиде и да остави цветя. Той й отговори, че вече го е направил, а на нея й се прищя да го обсипе с целувки на благодарност.
При всеки звън на телефона се надяваше да е той, макар че, естествено, не знаеше как да я открие. Беше се сдобила с американски мобилен телефон скоро след преместването си в Ню Йорк, но нямаше на кого да даде номера си. Търсеше я единствено Пи Джей, за да я пита как е минал денят й.
В средата на декември Делфин отиде да чуе изпълнение на Пи Джей като солист на филхармонията. Щом той излезе на сцената, тя се наведе напред, подпря брадичка на ръцете си и затвори очи, за да попие всеки тон. Звуците бяха божествени. Имаше нещо опияняващо във факта, че го бе слушала как разучава произведението седмици наред, а сега светът щеше да чуе онова, което е било само нейно. Искаше й се да разкаже на непознатите до нея колко нощи бе правила на този мъж печени сандвичи със сирене след репетиции, как бе седяла по нощница да го гледа как ги яде.
Пи Джей обикаляше цялата сцена, докато другите музиканти стояха на едно място.
— Малко нестандартно за вкуса ми — дочу тя един мъж да казва на съпругата си, когато излизаха, и вътрешно се изсмя. Според нея беше блестящ.
За последно бяха напускали страната заедно, за да отидат до Монреал в началото на октомври, което означаваше, че деветдесетдневното й разрешение за престой в Америка почти изтичаше. Прекараха Коледа на плаж в Мексико със сладка пиня колада в шатра на зелено-бели райета. Пи Джей каза, че никак не му се прибира у дома и предпочита да е на друго място, само с нея. Известно време тя се опасяваше, че той още не иска да я представи на семейството си, но после отхвърли тази мисъл. Бяха планирали пътуване до родния му град, за рождения ден на баща му през пролетта. А може би прибирането вкъщи за Коледа тук не означаваше същото като във Франция. Пи Джей обясни, че години наред е пропускал истерията на семейните празници, за да си почине и да се презареди на спокойствие. Делфин се чудеше дали наистина е бил сам, или е имало друга жена, но така и не го попита.
Сутринта на Коледа й подари гривна със смарагди от „Тифани“. Беше пъхнал синята кутийка в червен филцов чорап, закачен на ъгъла на едно от чекмеджетата на тоалетката. Беше виждала коледни чорапи по американските филми, но никога не бе имала свой. Във Франция оставяха пантофите си до камината, за да може Пер Ноел да ги напълни с лакомства.
Седнаха край басейна и пяха коледни песни — той я научи на „Джингъл Белс“ и тя се смееше, докато отгатваше нотите.
— Ние пеем „Vive le vent“ по същата мелодия — отбеляза тя.
— Какво означава това?
— Да живее вятърът.
Пи Джей смръщи вежди.
— Това не изглежда празнично в сравнение със звънтящите камбанки. Кой би искал вятърът да вее?
Тя се разсмя.
— Знам една по-весела, която ще ти хареса.
И тихичко запя „II est né le divin enfant.44“ Гласът й не беше нищо особено, но песента й напомни за време, когато с Анри отидоха в „Нотр Дам“ и чуха тази песен в изпълнение на детски хор. Дори само споменът за сладките нежни гласчета я разплака.
Сети се за начина, по който украсяваха магазина всяка Коледа — с пухкав изкуствен сняг, насипан по предния прозорец.
— Какво има? — попита Пи Джей.
— Просто съм малко тъжна.
— Защо?
— Мислех си за Анри. Глупаво е.
Очакваше той да я утеши, но забеляза, че Пи Джей се почувства неловко. Искаше да му обясни точно как се чувства — че го обича по начин, който не си е представяла, че е възможен, но не може просто така да забрави предишния си живот. Тревожеше се за онова, което бе причинила на Анри. Чудеше се защо се бе омъжила за него и подозираше най-лошото за себе си — той се бе появил скоро след като баща й си отиде от този свят, и тя бе заменила единия с другия, сякаш бяха идентични вещи, а не мъже от плът и кръв. Но не можеше да го обясни, без да разтревожи Пи Джей. Той явно гледаше с подозрение на сложните й чувства.