— Онзи ден чух по телевизията следното — призна тя: — „Обича ме, не ме обича.“
— Чувал съм я — отвърна той.
— Наистина ли?
— Да. Но това е начин да… О, няма значение. Какво щеше да кажеш?
Изглеждаше раздразнен и тя се зачуди дали да не зареже тази тема, но продължи да обяснява:
— Във Франция поговорката звучи различно. Малките момиченца късат листенцата на цветята и казват: „II m’aime un peu, beaucoup, passionnément, à la folie, pas du tou“ и после отново. Преводът е нещо като: „Обичаме ме малко, много, страстно, лудо, никак.“ В Америка всичко е черно и бяло. Разбираш ли?
Той направи физиономия, която означаваше, че не я разбира. Поръчаха си по още един коктейл.
Беше подценила усложненията да си влюбена в чужденец. Езикът я притесняваше постоянно. Английският й беше добър и се усъвършенстваше с практиката, но имаше нюанси в изказа, понятни само за американците. Не можеше да изрази всичко, което би искала. Превеждаше всяко изречение в главата си, преди да го изкаже на глас. Понякога през деня ходеше да гледа френски филми и се наслаждаваше, че може отново да разбира всяка дума. Все още мислеше на френски, сънуваше на френски. Сънят бе нейното блажено облекчение от необходимостта да мисли два пъти по-усилено от всякога. Пи Джей я занасяше, че говори на сън. На френски. Намираше го за секси.
Винаги я поправяше. Тя му казваше: „Днес стигнах чак до Сто двайсет и пет улица“, а той мило се усмихваше и я поправяше: „Казва се Сто двайсет и пета.“ Донякъде това й помагаше, но често я дразнеше. Той така и не бе научил нейния роден език, освен няколко прости думички и изрази. Бе похарчил петстотин долара във „Върджин Мегастор“ за комплект дискове, озаглавени „Розета Стоун“, които обещаваха да го научат на съвършен френски само за няколко месеца. Но Пи Джей дори не ги извади от пакета.
А тя толкова се стараеше. Насилваше се да чете „Ню Йорк Таймс“. Пробва и няколко американски романа, макар да подозираше, че пропуска отделни параграфи. Осъзнаваше, че е несправедливо да се сравняват, тъй като неговият професионален живот бе изключително натоварен, а тя се чудеше как да запълва времето си.
Сексът им не загуби темпо, нито плам, тъй като и двамата знаеха, че това е единственият сигурен, съвършен начин да се разбират. Чувстваше се спокойна, когато правеха любов. Тогава този красив гений беше неин. Той я обичаше и я разсмиваше. Всичко останало щеше да се оправи с течение на времето.
Седмица след Нова година, в една необичайно топла сряда вечер Делфин излезе да се поразходи, тъй като Пи Джей беше в Лондон по работа. След няколко пресечки попадна на кафене „Монмартър“. Никога не бе го забелязвала. С топлата жълта светлина на крушките около надписа над вратата и франзелите, натрупани до прозореца, приличаше на десетките подобия на френски бистра в Ню Йорк. Не влизаше на такива места, тъй като подозираше, че са толкова далеч от истинските парижки ресторанти, колкото китайският ресторант на господин Чан на Западна седемдесет и трета от истинска вечеря в Хонконг. Но името я накара да се усмихне и реши да се отбие за чаша вино.
Помещението беше слабо осветено. В дъното няколко двойки вечеряха на свещи. Повечето американски ресторанти бяха толкова шумни, че едва можеш да чуеш човека срещу теб. Но тук беше като в Париж — тихо и спокойно.
Имаше бар с високи столчета и огледала по стените, по които беше нарисувана Айфеловата кула. Тя се настани там и се спогледа с барманката — красива блондинка, около двайсет и пет годишна.
— Какво да ви предложа? — попита жената и с разтуптяно сърце Делфин осъзна, че е французойка.
— Un petit rouge, s’il vous plait45.
— Днес имаме хубаво „Кот дьо Рьон“.
Делфин кимна с удоволствие. Толкова беше хубаво да те разбират.
— Вечеряли ли сте? — попита жената. — Не позволявайте този сладникав декор да ви заблуди. Специалитетът на заведението е хрупкав confit de canard — патица конфи, съвсем като у дома.
Делфин се усмихна.
— Oui, merci.
— За кратко ли сте в Ню Йорк или живеете тук? — попита жената, докато наливаше виното. — Не съм ви виждала.
Делфин обясни, че е сгодена за американец и се е преместила в Щатите преди пет месеца. А й се струваше много повече.
— Аз живея тук от десет години — призна барманката.
Казваше се Мари-Елен. Беше от Марсилия. Оказа се на трийсет и една, макар че изглеждаше по-млада. Всъщност не била барманка, само замествала болния титуляр. Била съдружник и салонен управител вечер, движела цялата работа, тъй като другите собственици — американска двойка от Ню Джърси — просто инвестирали в ресторанта. Каза, че е вложила и последния си цент в това място и живеела с две съквартирантки, но засега заведението вървяло добре.