Американците започнаха да се снимат пред къщата.
Анри изви вежда.
— И какво ще правят с тези снимки според вас? Ще ги изпращат като коледни картички?
— „Мир и любов през този празничен сезон. Тук е живял Ван Гог преди ужасното си самоубийство!“
Той кимна.
— Постскриптум. „Тъгата ще остане завинаги“.
Тя се усмихна.
— Ненавиждам Монмартър — въздъхна той. — Тук се мотаят единствено туристи, претенциозни художници и bobos8. Къде живеете?
— В Монмартър — отвърна тя. — Тук съм израснала.
Беше го споменала в магазина на Дюбре. Той да не й се подиграваше.
— Ох! — Той затвори очи и се плесна по челото. — Аз съм пълен кретен.
Тя едва сега разбра, че той е пропуснал този факт. Стори й се искрено смутен.
— Не, не. Всичко е наред. Монмартър не е за всички — рече тя, макар че не можеше да си представи човек, който не би се влюбил в тези улици.
Кварталът се беше променил, откакто тя беше дете. Навремето имаше boulangerie9 на всеки ъгъл, а сега повечето бяха затворили. Две от любимите на баща й бяха запазили старите си табели, но бяха променени — едната беше станала забавачка, а другата — правна кантора. Много от старите tabacs10 бяха станали денонощни бакалии, а собствениците им бяха имигранти от Северна Африка. На една пресечка от дома й имаше дори магазин за замразени храни.
Тези промени обаче й доставяха удоволствие. Париж непрекъснато се променяше — оригиналното и дръзкото засенчваше установеното от хиляди години, старото и новото се преплитаха съвършено. В последните години тя беше ходила с баща си да гледа „Ред Хот Чили Пепърс“, Дейвид Бауи и Иги Поп в „Ла Сигал“ в Пигал, в същия театър, в който някога баба й и дядо й са слушали Морис Шевалие.
В някои отношения Монмартър още създаваше у нея чувството, че попада в друго време. Можеше да отиде в „О Лапен Ажил“, за да види представлението и да седне на столовете, на които бяха седели Модиляни, Пикасо. Реноар. Когато беше дете, всеки октомври тъпчеше с крака грозде като добро провинциално момиче в Кло Монмартър, където монахини и монаси произвеждаха по триста литра вино годишно още от дванайсети век. Баща й не обръщаше внимание на туристите, които се тълпяха пред катедралата и около въртележката в основата на стълбите и питаха: „Къде се намира «Мулен Руж», входът към въжената железница, статуята на сутиена на Далида“ — Далида, която бе внесла толкова радост с диско музиката си и подрусващите се гърди, а краят й бе трагичен. Делфин беше горда, че външните хора искат да надникнат в техния свят. Освен това мислеше, че най-хубавите части са онези, които туристите никога не виждаха — удивителната гледка на Париж от външните маси на „Ше Помет“ до върха на хълма. Ателиетата на художниците по таваните на старите къщи.
Туристите изчезваха в полите на хълма, където наемите бяха ниски, поне в миналите години, и където се събираха бохемите. През по-голямата част от детството си бе живяла там, на четвъртия етаж над кафене на Рю дьо Мартр. В детството си знаеше имената на месаря и продавача на сирене, на старицата, която държеше пекарната и всеки ден след училище и подаряваше moelleux chocolat11, двойката от Оверн, които държаха tabac. Всички те бяха част от голямото, шумно семейство, което тя, самотното дете на вдовец, приемаше като свое.
Когато беше на десет, се преместиха по-нагоре по хълма, в тухлената къща на Рю Кошоа. Делфин открай време мислеше, че това е най-красивата къща в цял Париж. Стените й бяха скрити от бръшлян, яркочервено мушкато избуяваше в сандъчетата на прозорците, подпрели високите бели кепенци, които баща й отваряше всяка сутрин, щом птиците запееха. Не приличаше на другите къщи в града — не беше нито в стил Хаусман, нито в ар нуво — и тъкмо това я правеше специална. Собственичката, мадам Делкур, живееше на първия етаж. На горния имаше два апартамента, на третия — три. Делфин и баща й живееха в единия. Той остана там допреди няколко години, когато се пренесе при противната си приятелка, оттогава Делфин заживя сама. Мадам Делкур почина и сега племенникът й притежаваше къщата. Делфин усещаше, че той няма търпение тя да се изнесе, за да даде апартамента й под наем за пет пъти по-висока сума. Тя обаче нямаше намерение да напуска.
— Искате ли да пием кафе? — предложи Анри.