На сватбата им в къщата на родителите му в провинцията всички танцуваха до шест сутринта. След това гостите ядоха soupe â l’oignon19, докато двамата с Анри се скриха в килера в очакване да ги открият. Майка му настоя да се включат в играта, за да се спази традицията. За Делфин беше забавно, особено след няколко чаши шампанско. Тя реши, че повечето двойки се възползват от тази възможност заради първата физическа близост през брачния им живот. Анри обаче започна да недоволства.
— Нелепо е — заяви той. — Дори не мога да дишам.
Беше облечен със строг черен костюм и старомоден цилиндър.
Тя се зачуди какво би казал баща й, но не можеше да си го представи тук. Анри беше твърде обидчив за вкуса му, прекалено сериозен. Но пък беше по-мил от всеки друг мъж, когото бе обичала преди него.
Скоро след сватбата списание, посветено на музиката, изпрати репортерка да отрази историята, или как смъртта на Франсоа Дюбре ги е запознала.
— Омъжих се за най-добрия си приятел — призна пред нея Делфин. Звучеше прекрасно, освен това беше истина. Тя обаче знаеше, че хората разбират това като „Омъжих се за сродната си душа“, а тя искаше да каже: „Омъжих се за мил и стабилен човек, който винаги ще се отнася добре с мен, нищо че така и не успя да възпламени сърцето ми“.
Минаха шест години. През тези шест години се будеха заедно в седем, когато звънваше будилникът на Анри. Той пропускаше „Добро утро“, вместо това питаше: „Quelles nouvelles?“20 в мига, в който тя отвореше очи. Сякаш можеше да има нещо ново за двама, които прекарваха всяка минута от денонощието заедно. Похапваха tartines21 и той четеше вестника на глас. След това отиваха заедно на работа, обсъждаха магазина, прекарваха целия си ден там, прибираха се у дома или отиваха на вечеря.
Купиха си вила в Нормандия, в село Мюид. Наеха жена, която да се грижи за магазина в събота, и заминаваха за провинцията почти всеки петък с влака в шест от гара „Сен Лазар“. Къщата беше на брега на Сена. Делфин често наблюдаваше младите двойки, които профучаваха на велосипеди, смееха се, а кошницата за пикник бе увиснала на сгъвката на лакътя на единия от тях. Струваше й се забавно, но Анри никога не би се съгласил да прекарат съботата по този начин. Той предпочиташе да чете на верандата, макар да склоняваше да поиграят тенис или да се разходят покрай реката. Понякога вечер пускаха Вивалди и музиката се носеше през отворения прозорец на кухнята, докато те седяха на тревата и гледаха звездите.
Животът им беше щастлив, приятен, ала шест години по-късно Делфин започна да става неспокойна. Главата й бучеше, когато се замислеше над факта, че това е всичко и нищо няма да се промени. С Анри бяха приятели, или по-точно казано, семейство. Общуваха с лекота, но дори това я притесняваше. Когато той докосваше ръката й или стиснеше пръстите й, тя не чувстваше нищо.
Започна да се пита дали хората не раждат деца, отчасти, за да се отърват от тишината и самотата — поне имаха очаквания, тревожеха се, градяха планове. Понякога се чудеше дали не трябва да си намери друга работа. Може би, ако прекарваха по-малко време заедно, щеше да им се отрази добре. Обаче не можеше да си представи да напусне магазина и знаеше, че една от причините да се справят толкова добре с бизнеса бе, че на хората им допадаше мисълта за съпрузите собственици. Когато беше най-потисната, се питаше дали това не е причината Анри да й предложи брак. През повечето време си мислеше, че я е избрал единствено защото му беше под ръка. Бракът за него беше като неделен обяд — не би си потърсил нещо за ядене, дори не би се сетил, докато някой не му го предложи на сребърен поднос.
Сред хора съпругът й се държеше надуто и бе отегчителен. Тя понякога се притесняваше, че другите възприемат женените като един човек, така че неумелото му държание и нуждата постоянно да доказва правотата си й се отразяваха зле. Най-сетне обаче разбра, че хората ги възприемат като две отделни части на цялото; тя омекотяваше впечатлението, което той създаваше, а той й придаваше тежест. Единият просто не можеше без другия.
Държаха се мило и внимателно един с друг. Дори не се караха. Понякога на Делфин й се искаше той да започне извънбрачна връзка, да събуди у нея поне гняв и подозрения. Дори ревността щеше да е по-добра от безразличието. Тя обаче знаеше, че Анри е неспособен да извърши подобно нещо. Дълго време бе убедена, че същото важи и за нея.