Понякога тя се питаше дали на Дан не му се искаше да напуснат Бруклин отчасти за да я накара да се откаже от работата си. Мястото й в „Човешки права“ беше едно от малкото неща, за които непрекъснато се караха. Кейт се гордееше с работата, която вършеше; тя беше част от личността й, може би най-значителната част. След като Ейва се роди, тя откри, че работата й отнема прекалено много. Имаше нощи, когато хранеше бебето и мислеше единствено за децата, които страдаха някъде по света. По време на срещи се разстройваше толкова много, че се налагаше да стиска седалката на стола с две ръце, за да не изфучи от стаята.
Никога не приемаше хората, на които служеха, като някаква абстракция, както ставаше с някои от колегите й. Те бяха прекалено истински за нея. Беше изгубила напълно професионалната дистанция. Не можеше да обсъжда спокойно и разумно петгодишни момиченца в индийски бордей или осемгодишни, принудени да станат булки в Йемен, без да помисли за тях, както мислеше за собствената си дъщеря.
Знаеше, че не може да ги спаси. Промените ставаха съвсем бавно, ако изобщо настъпваха. Това беше един от най-трудните уроци за нея.
Понякога имаше чувството, че полудява. Дори когато бебето спеше, тя не можеше да заспи. Дан каза, че не му е никак приятно да я вижда в такова състояние, че трябва да си намери друга работа, която не въздейства по този начин на нея и на семейството им и не ги лишава от щастие. Кейт беше донякъде съгласна, но реши, че й трябва време — когато бебето поотраснеше, може би нещата щяха да се променят. Лекарят й предписа ниска доза „Золофт“23, за да потисне безпокойството, но тя не усети въздействие.
Ейва навърши годинка и Дан организира чудесно парти с приятели и роднини. Закачи цветни гирлянди из целия апартамент и купи остри шапки в цветовете на дъгата с евтини ластици под брадичките. Децата ядоха пица, а възрастните пиха вино.
Всички донесоха подаръци. Нямаше книжки с картинки и изскачащи играчки, а изящно опаковани кутии, които напълниха хола им. Мей донесе комплект ръчно рисувано дървено суши и клечки, а Мона — дървен комплект за кухня с фурна и хладилник. Съседката от долния етаж беше купила малка пурпурна пола на балерина. Беше оставила етикета и когато извади поличката от опаковъчната хартия, Кейт видя, че струва двеста долара. Имаше миниатюрни велурени ботушки и обувчици с каишки, целите обсипани с пайети, смешно кожено палтенце, което тя абсолютно никога нямаше да облече на Ейва, и дори тениска с портрет на Фрида Кало.
Докато наблюдаваше как дебелите пръстчета на дъщеря й късат опаковъчната хартия на поредния подарък, тя усети, че гърдите й се свиват. Не можеше да диша.
— Връщам се веднага. — Усмихна се, за да не съсипе момента. Дан я погледна загрижено, но тя поклати глава, сякаш да каже, че няма за какво да се притеснява.
След няколко минути Тоби я откри да седи на ръба на леглото и да гледа през прозореца.
— Светът е толкова несправедлив — рече тя и усети, че говори като гневна тийнейджърка. — Всички тези скъпи подаръци за едногодишно дете, което дори не ги иска. Не искам да изляза неблагодарна, просто се чувствам безсилна. Не разбирам как е възможно да имаме толкова много, когато други нямат нищо.
— А, не знам. В сравнение с онези в Ъпър Ист Сайд, нямаме нищо — рече Тоби и се опита да я накара да се усмихне. — Ако видят този апартамент, ще организират благотворителна акция за теб.
До този ден тя бе като всички останали; отлично знаеше какво не е наред с живота й, какво трябва да оправи, но не предприемаше нищо. След като гостите си тръгнаха, се поразходи и помисли. Разбра, че Дан има право.
Преместването бе основателно извинение за напускане. Елън беше казала, че ще измислят нещо; можеха да осъществяват видеовръзка или тя да ходи по два пъти в седмицата. Кейт обаче отказа. Когато пристигнаха в селото преди две години, започна да организира благотворителна кухня за бедни от понеделник до четвъртък, което беше важно, както изтъкна Дан, и много по-лесно осъществимо. В града Кейт беше на пълен работен ден и въпреки че Дан работеше от дома им, имаха детегледачка три дни в седмицата. Сега се опитваха да се грижат сами за детето. Тя работеше от дома два дни, а той си беше вкъщи непрекъснато и някак успяваха.
Кейт се наслаждаваше на топлотата и сигурността на пашкула, който бяха създали, но понякога се задушаваше. Най-близкият им съсед живееше на осемстотин метра от тях. Тя не си намери приятелки; жените, с които работеше, бяха по на шейсет години. Понякога вечеряха с родителите на някое от приятелчетата на Ейва, но единственото общо между тях бяха децата им.