Джери Лок-старши веднъж й показа писмо от Сесил Роудс, създал „Де Беерс“ в края на деветнайсети век. Роудс така и не се оженил. В писмо до свой приятел той го съветваше: „Надявам се никога да не се ожениш. Много ми е неприятно, когато хората се женят. Те просто се превръщат в машини и не мислят за нищо друго, освен за половинките си и за поколението.“
А ето че те двамата, той и Франсес, бяха по-отговорни от всеки друг за традицията на диамантените годежни пръстени.
— Извинявай, Фран? — прозвуча глас зад нея.
За секунда тя помисли, че сервитьорката е забелязала празната й чаша, но сервитьорката не би се обърнала към нея на малко име. Извърна се и видя Мег Патерсън.
— Бях на горния етаж, играех бридж, когато ти влезе. Тъкмо приключихме за днес. Може ли да седна при теб?
Франсес се усмихна.
— Разбира се, заповядай.
Беше длъжница на Хам и Мег, благодарение на тях попадна тук. Бяха се сблъскали с огромни трудности, докато уредят членството й, тъй като старците от борда бяха заплашили да напуснат, ако бъде приета неомъжена жена. Сега обаче имаше и други неомъжени дами. Те, разбира се, нямаха право да гласуват и едва ли някога щяха да им позволят. На Франсес й беше все едно. Тя не искаше да гласува. Искаше да играе голф и да пие мартини на терасата по залез.
Мег извади пакет „Парламент“ от чантата си и предложи на Франсес цигара, преди да запали.
— Да не би да имаш среща?
— Не. Просто реших да си тръгна следобеда. Имам рожден ден.
— О! Извинявай, не знаех.
— Няма откъде.
Сервитьорката й донесе салатата и предложи нова напитка.
— Да, благодаря — кимна Франсес. — За теб какво да бъде, миличка?
— Коктейл „Уайт Ръшън“24 — поръча Мег. — Благодаря, Виктория. Моля те, пиши всичко на сметката на Хам.
— В никакъв случай! — възнегодува Франсес, но Мег вдигна ръка, за да й покаже, че няма намерение да се разправят.
— Днес имаш рожден ден.
— Благодаря ти.
— Какво мислиш за голямата новина? — попита Мег. — „Еър“ в Ню Йорк.
Франсес се запита дали всички на този свят са научили преди нея. Имаше чувството, че само за ден е станала напълно ненужна. Припомни си как преди тринайсет години, малко преди да стане член на „Мериън“, Мег й призна, че ще се местят в Ню Йорк. Така и не се преместиха. „Еър“ беше тяхното семейство, а Хам беше лоялен, също като Франсес.
— Аз оставам тук — призна Франсес. — Ще пътувам, както досега. За мен нищо няма да се промени.
Мег кимна.
— Хам също ще се опита да работи от тук. Никак не ми се иска да продаваме къщата, защото много я обичам. Съседите ни са много свестни хора. Преди десет години бях съгласна да се впуснем в приключение в Ню Йорк, но сега съм по-улегнала.
Франсес я погали по ръката.
— И с мен е същото.
— След като Хам се пенсионира, ми се иска да попътуваме — продължи Мег. — Никога не съм виждала Европа.
— Супер.
— Винаги мъничко съм ти завиждала, Франсес.
Франсес се разсмя.
— Боже милостиви, защо?
— Ти умееш да контролираш съдбата си. Аз пък се озовах на място, на което не съм и очаквала да попадна. А си представях, че ще стана майка. От момиче. Изглежда, не ни е писано да имаме деца. Тогава какво ми остава? Да бъда най-обикновена домакиня.
— При това най-страхотната — отвърна Франсес.
Мег сви рамене.
— Понякога ми се струва, че не можем да определим от какво сме се отказали, докато не стане прекалено късно.
В два след полунощ Франсес още не беше заспала. Трябваше да позвъни на Дороти, за да обсъди с нея случилото се, или пък на братовчедка си Маргарет, но сега бе прекалено късно. А знаеше, че няма да може да заспи.
Опита да се успокои. Така ставаше в живота. Бяха й вземали и други договори, бе получавала поръчки, над които бе работил друг. Нищо лично.
Когато настъпи утрото, тя облече най-елегантната си рокля, но въпреки това приличаше на чорлава учителка. Посивелият й кок висеше и не й оставаше друг избор, освен да си сложи очилата с дебели стъкла, които носеше от няколко години. Без тях не виждаше нищо.