Франсес изви вежда.
— Дънинг ли?
— Робърт Дънинг. Той е шеф на творческия отдел в Ню Йорк.
— Знам кой е.
Тя го наричаше Дънинг. Франсес се запита дали не са двойка, или просто днес хората говорят по този начин.
— Да не говорим за начина, по който се отнасят към жените тук — продължи Дийн. — Ще ме правят вицепрезидент. Все още не трябва да казвам, но и без това скоро ще го съобщят. Шейсет и осма година сме, а те едва сега ще назначат първата жена вицепрезидент от творческия отдел.
Франсес бе съсипана. По нейно време жените не само не заемаха подобни постове, ами тя самата не бе и сънувала, че ще се стигне дотук.
Това момиче бе напълно безапелационно. Франсес можеше да е същата навремето, ако бе имала шанс.
— Просто не знам как си издържала навремето — продължи Дийн. — Аз щях да полудея.
Трета част
1972 г.
Високият старинен часовник удари дванайсет и трийсет.
Теди щеше скоро да пристигне, а на Ивлин й оставаше още много работа.
Джералд беше оставил телевизора в кабинета да работи, когато се качи на горния етаж, за да вземе душ. През отворената врата на кухнята Ивлин чуваше гласовете от телевизионната игра, аплодисментите, последвани от по-сериозния глас на обедните новини. Докато режеше целината, различи думите: Сайгон, Капитолия, студен фронт, ежегоден парад по случаи Деня на Вси светии.
Тръгна да го изключи, но спря за момент, докато репортерът обявяваше, че след като седмици наред е подхождал съвсем плахо към идеята, Джордж Макгавърн е заговорил открито за убеждението си, че президентът Никсън е лично свързан с аферата „Уотъргейт“.
— Но — каза водещият — скандалът „Уотъргейт“ е нещо досадно за повечето хора. Политика, както обикновено, казват те.
— Така си е — потвърди Ивлин. Имаше много по-важни неща, за които да се тревожи.
Завъртя копчето, докато чу щракването, картината се смали и изчезна.
През последните няколко години имаше толкова много неуредици, толкова много опити да се промени статуквото: граждански права, права на жените, дори права на хомосексуалистите. Светът беше различен и старите се чувстваха още по-стари. Беше доволна, когато училищата станаха смесени за черни и бели. Това бе много важна крачка напред. Сега обаче беше напълно законно в цяла Америка да се сключват междурасови бракове. Не беше сигурна как да го разбира.
Появи се дори чернокожа жена, която се включи в надпреварата за президент. Джералд каза, че не било сериозно, но Ивлин не мислеше така. Приятелката й Рути я беше поканила на среща за определяне и насочване на самосъзнанието, където обсъдиха дали да поведат кампания за Шърли Чизъм25. Говориха и за новия бестселър „Отворен брак“, в който имаше глава, посветена на въпроса как двойките могат да изберат и приемат извънбрачни връзки като част от здрава връзка. Бяха измислили понятие като „жена — председател“ и се обръщаха към всички жени с „госпожице“, което според Ивлин бе началото на съвършено нов ред.
Рути приемаше всичко буквално — тя винаги се стараеше да бъде в крак с младите, — но нямаше мнение за половината от онова, което се проповядваше.
— Поне е различна тема за разговор от ужасната война — казваше тя.
Ивлин бе на мнение, че някои от промените са много добри. Въпреки това не отиде на друга сбирка. Имаше нещо, което я плашеше.
Изглежда, книгата я беше разтърсила най-силно.
— Отворен брак — сподели тя с Джералд същата вечер. — Нищо чудно, че синът ни не знае какво е морал, след като живеем в такъв свят.
Сега се замисли отново за това, макар да знаеше, че не бива да обръща внимание. Ако се задълбочеше над лошите черти на Теди, докато той пристигнеше, щеше да е побесняла. Опита се да си го представи като бебе, повит в синьо одеялце, след като я изписаха от болницата. Нямаше смисъл. Беше по-ядосана от когато и да било. Спомни си думите на Джули, че бил поискал развод.
Зачуди се дали да не го отпрати, макар да знаеше, че не би го сторила.
Напомни си, че и тя не е била винаги такава, каквато родителите й биха искали, а ето че всичко се бе подредило. Този път обаче беше различно. След като Натаниъл почина, майка й и баща й настояха тя да се върне в Ню Йорк, но Ивлин отказа. Единственото, което й оставаше от него, беше Бостън. Ресторантите, в които бяха вечеряли, залите, в които бяха танцували, бяха се смели и потили в летните вечери. Най-сетне тя се върна на работа, където учениците я наричаха „госпожа Дейвис“. Всеки път, когато чуеше това име, сърцето й се изпълваше и с щастие, и с тъга. Присъствието на децата й носеше удоволствие, но й напомняше и че никога няма да има свои.
25
Американски политик, преподавател и автор, първата афроамериканка, избрана в Конгреса. — Б.пр.