Джералд се върна в Чикаго. Разговорите им й липсваха, както и начинът, по който я разсмиваше дори в най-потискащите дни. Когато разговаряше с хората, имаше чувството, че времето е забавило хода си — не можеше да проведе нормален разговор, не помнеше какво са й казали преди минута. Имаше група неомъжени момичета, които преподаваха в същото училище, повечето малко по-млади от нея. В петък вечер ходеха на боулинг и винаги я канеха. Тя не приемаше. Все пак беше омъжена жена. Освен това беше по-лесно да си стои сама.
Няколко месеца след погребението Джералд й писа, че се връща окончателно в Бостън. Това бе родният му град, затова Ивлин не се замисли над новината, просто й стана приятно. Фирмата на баща му имаше офис на Парк Скуеър и тя предположи, че Джералд ще постъпи на работа там. Когато обаче се срещнаха за вечеря още първата вечер след завръщането му, той й каза, че е дал на баща си предупреждение за напускане. Старият бил бесен, но Джералд обяснил, че не може да избие Натаниъл от главата си и думите му, че трябва сам да се издигне. И така, вместо да продължи по стъпките на баща си в света на банковото дело, Джералд си намери работа в застрахователна компания. Налагаше се да започне от дъното, което го очароваше, поне донякъде. Надяваше се да си създаде приятели. Наследството му, разбира се, означаваше, че не се справя съвсем сам, и той го знаеше, въпреки това имаше чувството, че постъпва благородно, като се опитва да тръгне по свой път. Ивлин смяташе, че Натаниъл щеше да се гордее, ако знаеше какво въздействие му е оказал.
Помисли си, че може би Джералд се опитва да се промени за добро и в други отношения. Изглеждаше по-здрав, изпи само един джин с тоник.
Също като нея, той се тревожеше как ще живее сега майката на Натаниъл. Беше й изпратил достатъчно пари за цяла година. (Продължи да й изпраща, докато тя не почина.) Ивлин се стараеше да посещава свекърва си в Питсбърг веднъж в месеца, въпреки че тези уикенди бяха ужасни. Къщата й се струваше мрачна, потискаща, никой не смееше да спомене името на Натаниъл. Така и не разбра дали присъствието й им е приятно, или им навява болезнени спомени.
С Джералд беше различно. Те плачеха, но и говореха за Натаниъл през смях, разказваха си любимите случки от миналото. Между приятели съществуваха моменти на близост, случки, които един мъж не би могъл да разкаже пред любимото си момиче. Сега обаче Джералд й ги разказа. Тя остана очарована, че още има страни на Натаниъл, които й предстоеше да открие. Все едно да разбереш, че любимият ти роман има още четири допълнителни глави, които незнайно как не си забелязала досега. Джералд разбираше това, а Ивлин не можеше да си представи по-ценен дар.
Досега не беше прекарвала време само с Джералд. Откакто Натаниъл го нямаше, той й се струваше по-внимателен, по-искрен. Призна, че като момче бил срамежлив, а когато тя поклати глава през смях, той настоя:
— Кълна се, че е самата истина. След това компенсирах повече от достатъчно, като се превърнах в клоуна на класа.
Макар да беше от известно и богато семейство, той предпочиташе простички удоволствия. Харесваше обикновена храна и бейзболни мачове. Ненавиждаше балета. Не разбираше смисъла на романите. Четеше единствено вестници, като твърдеше, че ставали все по-странни и по-тъжни, дори по-забавни от романите.
Понякога в неделя я канеше на вечеря в грандиозния дом на родителите си в Уелзли. Родителите на Ивлин бяха сравнително богати, но в сравнение с тези на Джералд приличаха на просяци. Тя малко се притесняваше, но се стараеше да не го показва. Харесваше й, че Джералд се държи напълно естествено, че подхвърля пиперливи шеги, въпреки че майка му свиваше вежди, а икономът заставаше с изпънат гръб до него и му предлагаше да налее десертно вино.
Никой друг не беше в състояние да я развесели така. Често Джералд я заварваше потънала в самосъжаление: хлипаше в кърпичка у дома, слушаше „Някой да ме пази“26 на грамофона.
26
Песен на Джордж Гершуин, изпълнявана от Франк Синатра, Ела Фицджералд, Сара Вон, Ета Джеймс, Барбра Стрейзанд, Стинг, Род Стюарт, Ейми Уайнхаус и др. — Б.пр.