— Ние ли? — Очевидно окуражен, мъжът в пътническата пелерина най-сетне пристъпи в стаята. — И с кого имам честта да…
В този момент две от свещите внезапно се върнаха към живот. И за първи път Констанца и Карю успяха да огледат добре мъжа пред тях. Беше възрастен, някъде в петдесетте, с посребрена коса, сресана назад от високото му чело, с лъскави сини очички с цвета на зимна зеленика и тюрбан от яркожълта коприна, увит около главата му в турски стил. А носът… е, това беше най-изумителният нос, който двамата някога бяха виждали. Нос, който буквално изригваше от средата на лицето му и се гънеше като вълна, нос, толкова невъзможен по форма и размери, че, както по-късно щеше да си спомни Карю, придаваше на Амброуз Джоунс вид на приказен звяр.
В същия този проблясък на светлина непознатият обгърна с един поглед стаята и веселото му изражение се стопи.
— Каква е тази работа? — извика той, остави малкото дървено сандъче, което носеше, и огледа смръщено обстановката наоколо. — Това да не би да е някаква шега, сир?
— Карю? — Беше Констанца. А когато Карю, който нехарактерно за себе си се оказа онемял, тя изрече вече доста по-рязко: — Кой е твоят приятел, Джон Карю? Това ли е човекът, за когото говореше толкова… цветисто преди малко? Бих искала да ви приветствам с добре дошъл, сир — обърна се тя към госта с прочутата учтивост на венецианските куртизанки, — но се оказвам в неизгодна позиция…
Странникът с тюрбана не отговори. Изглеждаше недосегаем както за красотата, така и за учтивостта. Вместо това ярките му очи се плъзнаха из стаята като лъч на морски фар, обхващайки огромното празно пространство, в което нямаше никакви други мебели освен гигантското легло, празните винени чаши, куртизанката със спуснатата коса и голия врат. Устните му се свиха застрашително.
— Виж ти! — изрече и се обърна към Карю. — Джон Карю, така ли? Е, вече знам кой сте. Значи това е мястото, където вашият господар прекарва времето си? Което би обяснило редица неща. И какво имахте предвид, като ме поканихте в този дом на разврата?
— Дом на разврата ли? — Сега беше ред на Констанца да погледне застрашително. — Какво означава всичко това, Карю? Кой е този… този… този… — нападна го тя.
— Съжалявам, Констанца — отговори Карю и под слабия блясък на догарящите свещи остриетата но ножовете, които носеше в колана си, проблеснаха. — Наистина съжалявам!
Изведнъж Констанца сякаш се извиси.
— Какво искаш да кажеш с това? Поканил си го нарочно тук, така ли?
— Моля те, Констанца, повярвай ми, това беше единственият възможен начин!
— За какво? За какво е било единственият възможен начин? Някой от вас ще ми каже ли най-сетне какво става тук?
— Господа, господа… Констанца… моля ви! — чу се внезапно от прага на вратата нечий изискан, басов глас.
— Пол!
— Пиндар!
И тримата се обърнаха едновременно, за да зърнат пред себе си висок елегантен мъж, облечен от главата до петите в черно. За необиграното око външният му вик беше благороден, дори моден. Носеше къса пелерина и кадифен жакет, на главата си имаше висока шапка. Но за всеки, който го познаваше добре, промяната във външния му вид беше ужасна. Бузите му бяха хлътнали, очите му проблясваха странно, а кожата му излъчваше мъртвешката бледност на човек, който рядко вижда светлината на белия ден.
— Кон-стан-ца! — изговори внимателно името й Пол Пиндар, произнасяйки го така, сякаш езикът и устните му бяха чужди тела, появили се неочаквано върху лицето му. — А вие, сир, ако не се лъжа, трябва да сте Ам-броуз Джоунс.
Въпреки факта, че езикът му като че ли беше залепен за небцето му, той все пак изговори думите. Но Пол не гледаше към Амброуз, а зад него, към сенките край леглото, където Карю в слисването си се беше скрил.
— И да, разбира се. Карю — добави Пиндар, наклони се бавно на една страна, но бързо се хвана за бравата на вратата и се задържа на място.
Карю не каза нищо. Само стоеше и наблюдаваше мълчаливо сцената. Очите му се стрелкаха между Амброуз и Пол.
— Не си мисли, че като си там, не те виждам, мошенико! — изсъска му Пол. — Виждам и бялото на очите ти!
Но Карю продължаваше да мълчи. Сякаш вбесен от това, с внезапно, но не особено чевръсто движение Пиндар извади от колана си малка кама:
— Крясъци, проблеми, суматоха — където са те, там е и той — добави, оглеждайки неуверено другите. Леко олюлявайки се, той насочи камата към своя слуга. — И сега, Карю. Ти проклет мошенико. Ще те убия!
С тези думи той се наклони напред и се строполи тежко и шумно на пода пред тях като посечено дърво.