Пред двореца на дожа една пътуваща трупа изнасяше своето представление. Пол беше виждал много такива като тях — менестрели и акробати, илюзионисти и великани, а веднъж дори и майстор на ходенето по въже. Всяка подобна трупа рано или късно се озоваваше в Серенисима. Амброуз, който в момента крачеше целенасочено към една очакваща го гондола, привързана за кея, се изравни с трупата. Все така преследващ го, Пол също последва музиката по кея, където лагуната облизваше каменния постамент.
И там, точно в центъра на тълпата, той зърна най-странната фигура, която беше виждал някога — жена с издължено, тъжно лице, което тя беше избелила с креда или някаква пудра. Жената беше облечена в роба в ярки цветове, обсипана със сребристи пайети. Първоначално на Пол му се стори, че жената танцува, но когато наближи, видя, че тя просто се движи бързо в кръг; обикаляйки малката тълпа зрители, се носеше с изумителна, почти плъзгаща се походка — не точно вървене и не точно танц, а сякаш се движеше върху добре смазани колела.
Мъглата започна да се разпръсква, лъч воднистожълта слънчева светлина прониза белотата. Лъчът улови пайетите по робата на жената и тя заблестя като ангелско създание.
Гледката беше толкова забележителна, че дори Амброуз спря и се загледа в нея за миг. Пол направи същото, а когато се приближи, видя, че докато обикаляше около тълпата зрители, жената караше разни предмети да изчезват и да се появяват по мистериозен начин.
Пера, цветя и парчета плодове биваха изваждани ту от робата на един, ту от ръкава на друг. От носната кърпичка на една жена беше откъсната роза. От двамата мъже, застанали точно пред Амброуз, жената извади две бродирани кърпички, а после, след като набута и двете в свития си юмрук, ги извади от другия край, но вече завързани като по магия заедно в дълга копринена дъга. Иззад ухото на всяко дете, застанало до майка си, тя изваждаше по едно яйце, а после, подхвърляйки го във въздуха, тя го караше отново да изчезне, за да се материализира в ръката на друго дете, седящо наблизо.
Музиката ставаше все по-силна, барабанът биеше все по-бързо. Жената вече застана през Амброуз. Протегна ръка и сякаш взе нещо от тюрбана му. Амброуз вдигна ръка, за да я отблъсне, но тя се оказа доста по-бърза от него. Взе нещо в ръка и го показа на тълпата, която стоеше точно срещу Пол. Той проточи врат, но пред него имаше прекалено много хора, за да види за какво става въпрос. А после погледът му падна върху Амброуз. И изражението на тотален ужас върху това тлъсто лице подсказа веднага на Пол какво е открила жената в жълтите гънки на тюрбана. В този момент жената се плъзна и покрай него и той вече със сигурност видя, че тя държи розовата бродирана торбичка. „Синевата на султана“!
Цветът на лицето на Амброуз премина от смъртнобледо до аленочервено. Бледите му очи се изцъклиха толкова много, че сякаш всеки момент щяха да изскочат от главата му. Той отвори уста да извика нещо, но от нея не излезе и звук. Жената вече свиваше лакът, накланяше се назад и като че ли се подготвяше да подхвърли малката розова торбичка към небето…
— Спрете! Крадец! — успя да изкрещи накрая Амброуз.
Ала вече беше твърде късно.
Пред изумените погледи на тълпата розовата торбичка просто се разтопи във въздуха.
Жената протегна ръка.
На мястото на торбичката имаше малка сребърна монета.
Амброуз само погледна и с рев се втурна напред.
— Ладро! Крадец! Къде изчезна? Какво направи с моята… моята… собственост? — сграбчи бледоликата жена за врата, стисна я здраво и започна да я разтърсва като плъх. — Джебчийка такава! Какво стори с него, твар долна? Веднага ми го върни! — вече ревеше като гневен бик.
— Съжалявам, синьор, не съм искала да направя нищо лошо… — започна тя.
Но Амброуз продължаваше да я стиска за гърлото. Музикантите — три жени, хвърлиха инструментите си на земята и се втурнаха да й помогнат.
— Спри, спри, пусни я! Веднага я пусни! — разкрещяха се и те.
Някои от мъжете от тълпата най-сетне се намесиха и се приближиха, за да издърпат Амброуз от жената. За целта бяха необходими трима.
Жената падна на земята, като едва си поемаше дъх. На бузата, върху която беше паднала, се появи рана. Някъде от себе си — Пол не беше сигурен точно откъде — тя извади малката торбичка и я подхвърли на Амброуз.
— Ето ви торбичката, синьор — извика. — Не съм искала да сторя нищо лошо.