Не срещнаха нито една жива душа. Малката монахиня беше единствената жена в расо наоколо, тракаща по плочите с дървените си обувки. Към средата на пътя стигнаха до една врата, пред която спряха. Карю вдигна очи и видя, че тя го беше довела до единственото място, което някак си беше пропуснал по време на нощните си разходки тук.
Манастирската трапезария беше огромна зала с висок таван, с тъмна ламперия по стените. На стената срещу него висеше обикновено разпятие. Над него, почти сред гредите се виждаше замърсена картина на Последната вечеря. Някъде по средата на залата някой беше поставил църковен стол с висока, резбована облегалка: от онези, които използват епископите. Срещу него, по диагонал, в другия край на стаята имаше още един такъв стол. Между двата стола се виждаше редица от частично изгоряла слама и той предположи, че тук неотдавна вероятно се е провела някаква среща.
— Шъ останете тук, докат' тя дойде, ясно? — заяви Евфемия и му показа, че трябва да седне на стола, който беше по-близо до вратата. — И да не сте мръднали оттук, капито?
— Капито.
Карю приседна на ръба на стола и се огледа. До три от стените бяха подредени дълги маси върху подпори, пред всяко място имаше малка чинийка със сол и шишенце зехтин. Но впечатлението за домашен уют свършваше дотук. Когато се загледа по-внимателно, той забеляза, че белите покривки върху масите бяха покрити с петна и върху тях се въргаляха парчета сух хляб — останки от отдавнашно хранене. Дребни кафяви врабчета прелитаха и чуруликаха по гредите под тавана, и от време на време се спускаха, за да си грабнат по някоя троха от това неочаквано за тях пиршество.
Изглеждаше невъзможно само за няколко дена манастирът да бъде сполетян от толкова драстична промяна. Карю се зачуди какво да направи, ако внезапно се появи някоя от другите монахини и го завари тук. Но колкото и да напрягаше слух, не чуваше никакви други звуци, дори и далечни, нито от гласове, нито от стъпки.
Накрая в другия край на залата се отвори врата. И когато той вдигна очи, тя беше там. Обикновено финото й лице беше много по-бледо. Беше облечена с черно расо, но без шапката и воала си — тъмната й коса се стелеше на воля по раменете й.
Първоначално тя се закова на място, сякаш се колебаеше дали да се приближи, или не, но видът му като че ли я ядоса.
— Каква е тази лудост? — извика.
Когато той не отговори, тя направи няколко крачки в неговата посока.
— Не знаеш ли, че заразата вече стигна до този дом? — попита и посочи все още тлеещата слама в средата на пода. — Не трябваше да идваш! — Беше стигнала до своя стол, но не седна. Просто остана права, подпряна с ръка върху облегалката му.
— Не трябваше да идваш — повтори, но вече тихо, почти шепнейки. — Не и тук, не и сега!
— Трябваше да дойда — обади се най-сетне той и се изправи. — Трябваше да ти кажа! Силия Лампри е намерена! Тя е тук, във Венеция. На не повече от една левга от мястото, където се намираме!
— Силия? — Монахинята се смръщи. — Ти откъде знаеш това име? — изговаряше думите бавно, като в сън: — Намерена?
— Да, намерена.
— Гъсчицата? Намерена? — Той я видя как стисва здраво облегалката на стола. — Не може да е истина. Но… как… ти откъде знаеш? — изглеждаше объркана.
— Аз съм слуга на Пол Пиндар.
— Какво?! — изгледа го втрещено тя. — Ти? Онзи монаркино?
— Да — отговори Карю. — А ти си дамата от харема. Онази, която толкова време търсихме. Нямах представа…
Но тя го прекъсна.
— Ти! — Очевидно не можеше да повярва на ушите си. — Не, не и не! Не е възможно! Когато ме попита за „Синевата на султана“, аз си помислих… — замълча. — Истината е, че изобщо не знаех какво да си мисля и точно затова изпратих Евфемия да те намери… — намираше се в пълно недоумение. — Но точно ти да си слугата на търговеца… през цялото това време…
Двамата се втренчиха един в друг.
— Значи… той би трябвало да е… той също ли е тук?
— Да. И тя е при него.
Анета издаде някакъв нечленоразделен звук и постави ръка на сърцето си, сякаш мисълта за това беше толкова приятна, че чак й причиняваше болка.
— Няма ли да седнеш? — попита той и посочи стола й, но тя само поклати глава.