— Не, не мога да остана.
Той видя, че очите й се насълзяват.
— Тя казва, че ти си откраднала диаманта от валиде султан и си й го дала…
— Да. За да може да подкупи евнусите и те да намерят някого, който да я докара тук, във Венеция. Но това беше преди цяла година… — Анета стискаше облегалката на стола толкова силно, сякаш всеки момент щеше да се строполи на земята. — И през цялото това време аз не знаех… така и не разбрах какво е станало с нея… през цялото това време… нямаш никаква представа… — гласът й ставаше все по-тих и по-тих.
Очите й се плъзнаха по лицето му и като че ли доловиха там някаква тревога.
— Но как е тя? — попита. — Добре ли е?
— Ще се оправи… с течение на времето — отговори Карю, подбирайки внимателно думите си. — Но трябва да те предупредя, че пътуването й дотук е било трудно и продължително.
— В какъв смисъл?
— Тя каза, че са се опитали да я удавят. Диамантът спасил живота й.
— Горката ми гъсчица! — възкликна Анета и сложи ръка на устата си.
— Но само това си спомня — поясни Карю, но после замлъкна, чудейки се как да продължи. — Обаче онзи, на когото е дала диаманта, я принудил да легне с него… или той, или някой друг по пътя… — Тук Карю впи очи в Анета и довърши: — И тя родила дете!
— Тя има дете? — ококори се монахинята.
— Имала е дете, макар че от онова, което разбрах, то е нямало никакъв шанс да оживее.
И разказа, доколкото можа, историята за пътешествието на Силия дотук — най-странната история, която някой от тях някога бе чувал. Историята за бебето русалка и за откраднатия диамант, историята за алчността на мъжете и за добротата на непознати жени. Разказа й за Амброуз Джоунс и за неговия слуга Бочели, за Елена, Мариам и Констанца. Разказа й също и за голямата игра за „Синевата на султана“. Разказа й дори за собствената си малка роля във всичко това. Как по някакво чудо в онзи ден на малката уличка той в крайна сметка се беше обърнал, беше се обърнал и се беше върнал, за да разплете загадката.
Когато приключи, двамата останаха, втренчени един в ДРУГ.
— Не мога да повярвам, че това е истина — изрече тя след известно време.
— Кълна се в живота си, че е самата истина!
Но какво му ставаше, за бога? Не беше в състояние да откъсне очи от лицето й. Страхуваше се да помръдне, за да не я стресне, защото тогава тя можеше да си тръгне. А той като че ли нямаше да понесе тя да си тръгне и да го остави точно сега. В продължение на доста време нито един от тях не проговори. Единственият шум наоколо беше чуруликането на врабчетата по гредите над тях.
— Оттук нататък какво? — попита накрая тя.
— Тя ме помоли да те намеря. Иска да те види.
— Да де, но не може да ме види! — отсече ядосано Анета. — Не разбираш ли? Точно сега никой не трябва да идва тук! — И огледа пустата трапезария, а после обърна очи към тлеещата слама, която ги разделяше. — Ти също не бива да си тук! — прошепна. — Каква лудост те накара да дойдеш?
Защо беше дошъл ли? Е, може би наистина беше малко луд. Във всеки случай не се чувстваше като самия себе си. И това започна от онзи ден, когато беше вдигнал изпуснатата розова торбичка в градината. Знаеше какво иска да каже, но как би могъл той, Джон Карю да изрече подобни думи?
— Дойдох, защото… защото вече не можех да стоя далече от теб.
И сега, когато думите по някакъв начин излязоха от устата му, той остана със странното усещане, че някой съвършено друг говори чрез него.
Тя го изгледа с очи, които хвърляха мълнии.
— Но аз… страхувам се, че…
— Не се страхувай! — Душата му вече страдаше. — Онзи път в градината… никога не бих те наранил! Кълна се в Бога, няма от какво да се страхуваш…
— Но аз се страхувам…
— От какво?
— Че съм като останалите… някаква играчка…
— Не, никога! Кълна ти се!
— Не бих могла да понеса да бъда за теб просто поредната играчка…
— Никога! Кълна се в живота си!
Прииска му се да се хвърли на колене в краката й. Вече не издържаше. Направи две крачки към нея и едва тогава осъзна какво прави. Тя подскочи.
— Не, не трябва! Не трябва да се приближаваш повече!
Вече стояха на не повече от крачка един от друг, разделени само от сламата. Той виждаше съвсем ясно дългата, елегантна линия на врата й, извивката на красивата й горна устна, скулата й с миниатюрната кафява бенка — в неговите очи даже сестра Вероника не би могла да нарисува нещо по-сърцераздирателно.
— Върви си, Джон Карю! — изрече тя с треперещ глас. — Трябва веднага да се махнеш оттук! Върви си!