— Не мога.
— Просто върви! — Когато той не отговори, тя повтори: — Знаеш, че трябва!
— Как можеш да ми казваш да си вървя, когато през всичките тези дни си си изплакала очите по мен? — прошепна той.
— Но ти как…
— Защото и аз си изплаках очите по теб.
Застанали тук, в пустата зала, изведнъж им се стори, че са последните двама човеци на този свят.
— Мислех си, че никога няма да дойдеш — прошепна тя и по бузата й се стече самотна сълза. — Мислех си, че никога повече няма да те видя… — сложи ръка върху гърдите си, като че ли нещо там я болеше. — Но това сега е по-лошо.
— Никога повече няма да те напусна!
— Не говори глупости, Джон Карю! — извика тя и бръсна гневно с ръка сълзата от бузата си. — Прибирай се вкъщи! Преди да е станало твърде късно!
— Позволи ми да те прегърна! Позволи ми да те целуна поне веднъж!
Никога през живота си не бе изпитвал по-силно желание от това да притисне тялото й към своето, да усети как плътта й се слива с неговата, да почувства как сърцето й бие под неговото. Имаше чувството, че може да изкоренява цели гори, да срива цели стени, да цепи скали на две все с голи ръце, само и само да стигне до нея. Ала напразно. Вече бяха толкова близо един до друг, че той почти усещаше аромата на косата й, онова тайно местенце зад ухото й — и въпреки това сякаш бяха разделени от пропаст, дълбока хиляди левги.
— Не! — тръсна глава тя.
— Не мога да те оставя тук!
— Но трябва!
Карю се огледа отчаяно и накрая извика:
— Ела с мен!
— Вече със сигурност знам, че си луд!
— Напротив, говоря сериозно! Ела с мен! Виж, вратата е отворена! — и посочи към отделението за монахините. — Няма кой да ни спре. Ела с мен! Имам билет за един търговски кораб, който отплава тази нощ!
— Не! Не искам да слушам! — извика Анета и сложи ръце на ушите си. — Отказвам да те слушам! Ако останеш тук още съвсем малко, може да умреш!
— А ако ти останеш тук, ще умреш!
— Може би. Може вече да съм се заразила с чумата. Но ако по някакво чудо не се разболея? — Вече плачеше. — Имам нужда… — не беше в състояние да говори. — Имам нужда…
— От какво имаш нужда? — напрегна слух той, за да я чуе. — Кажи ми, кажи от какво имаш нужда! Всичко, което…
— Имам нужда от нещо, за което да живея!
И ето че Джон Карю си тръгна. Вървеше обратно по пустия, отекващ коридор, през приемната зала, през двора и после през портите на манастира с купчините тлееща слама, стояща зад тях като стража, към света навън, където ангелските сълзи все още се ронеха.
Докато вървеше, не беше в състояние да мисли за нищо. Само за това, че чувства непоносима болка, като че ли нещо дълбоко в него се разкъсваше. И по някаква причина, която оставаше непонятна за него, не можеше да мисли нито за Анета, нито за Силия, нито дори за себе си — а за Пол, как пада на колене в дъжда, когато Силия се приближава към него, и плаче така, сякаш сърцето му ще се пръсне.
И в този момент той най-сетне проумя онова, което никога до този момент не беше разбирал истински — какво е да изгубиш човека, когото обичаш повече от всичко на света.
С олюляване Джон Карю пристъпи под дъжда.