— Скъпоценни камъни. Да, вече ми каза. Много умно. Малки, леснопреносими и доста по-сигурни като източници на стойност в настоящия климат от черния пипер и карамфила. Ти винаги си бил човек на умните идеи. Но хазарта?
— Какво за него?
От джоба си Пол извади блестящ кръгъл предмет с размерите и формата на часовник, и прокара пръст по позлатеното му капаче, проследявайки линиите на гравюрата отгоре му — две змиорки или по-точно миноги, преплетени.
— Много добре знаеш какво имам предвид — каза Амброуз. — Парвиш знае ли за хазарта? — Внезапно изражението му беше станало непреклонно. — Какво стана? Езика ли си глътна? Не, не мисля. Завъдил си хазартната болест, Пиндар, чувствам го с мозъка на костите си!
— Болест ли? Нямам представа за какво говориш… — промърмори Пол и започна разсеяно да отваря и затваря капачето на компендиума.
— О, мисля, че имаш, при това много добра! — сряза го Амброуз. — И вече не можеш да си помогнеш сам, нали, Пиндар? Не можеш да спреш?
— Това е лъжа…
— Тогава защо си играеш с компендиума? Винаги си обичал да мамиш, още като момче. Парвиш някога казваше, че винаги може да те разкрие кога мамиш. Дай да го видя това! — отсече Амброуз, грабна безцеремонно предмета от ръката на Пол и го огледа с опитно око. — Какъв долнокачествен предмет! Изненадан съм от теб. Хъмфри Коул сигурно се обръща в гроба. Къде ти е старият?
— Подарих го — отговори Пол и изгледа безстрастно Амброуз. — На един приятел.
— На един приятел ли? — Амброуз вдигна капака и се загледа в гравюрата. — Ако не се лъжа, това са… миноги… Аха, ясно…
Върна компендиума на Пол и се отпусна тежко на близкия стол. После свали тюрбана си и го захвърли ядовито в един от прашните ъгли на стаята.
— Слушай сега — започна, почесвайки се по голото теме, — знам за загубите ти, Пиндар — въздъхна. — Знам, че са напълно реални.
— Ти си глупак, ако вярваш на всичко, което ти казва Джон Карю! — тросна се Пол, но усети, че дланите му започват да се потят.
— А ти си глупак, ако мислиш, че ще разчитам само на един прост слуга за събирането на информацията си! — не му остана длъжен Амброуз. — Това е моята работа, Пиндар! Да събирам неща — рогове от еднорог, русалки, разузнавателна информация. Точно затова съм тук!
— Да събираш информация за мен ли? — разсмя се Пол, но ребрата изведнъж го прерязаха от падането снощи. — Парвиш те е изпратил да събираш информация за мен? — Разтри предпазливо гърдите си. — Ти сънуваш, Амброуз.
Но когато вдигна очи, изражението на Амброуз му подсказа, че изобщо не сънува.
— Добре де, кажи поне кои са ти информаторите? — реши да си проправи път с блъф той.
— Вече ти казах, никога не издавам информаторите си! — отсече Амброуз и го изгледа на кръв. — Част от причината, поради която съм тук, е да получа уверението ти, че ще престанеш да играеш хазарт, независимо дали става въпрос за твоите пари, тези на Парвиш или нечии други! Твърдиш, че не си болен от хазартната болест, значи отказването би трябвало да ти бъде лесно, нали? — За толкова нисък и дебел човек Амброуз имаше невероятно присъствие, изпълващо цялата стая. — Е, имам ли твоето уверение?
Пол се поколеба, но после леко кимна.
— Значи имам думата ти, така ли?
— Имаш думата ми!
Точно в този момент завесата при вратата бе дръпната и при тях се появи Просперо с доста смутен вид.
— Простете нахлуването ми, господа, но се опасявам, че имате посетител — започна. — Един крайно настойчив млад мъж, който не приема „не“ за отговор…
Но преди да успее да довърши, Карю го избута навътре и влезе.
— Аха, ето те, значи! Констанца спомена, че може да си тук, а аз те издирвах под дърво и камък… — но млъкна, когато зърна Амброуз.
Настъпи кратка тишина, през която тримата мъже се оглеждаха един друг.
— Виж ти, виж ти! — изрече накрая Карю, обгръщайки сцената със светнали очи. — На това му се вика предпазливост!
— Няма проблеми, Просперо — изрече Пол на собственика. — С господина вече свършвахме.
— Ти върви, Пиндар. Аз имам още работа с Просперо — изрече сковано Амброуз и се обърна, за да си вземе тюрбана от прашния ъгъл. — Бих искал да те питам за още някои неща — погледна го замислено, — но не е нищо, което да не може да почака.