Франческо забеляза съсредоточената физиономия на Пол и изрече:
— Една уличница, нищо особено — на пръв поглед изглеждаше безгрижен, но под светлината на луната очите му бяха непреклонни. — Знаеш как е. Струваше ми четири години, четири години в изгнание. И знаеш ли кое е най-интересното? Вече дори не помня името й. Като онази… спомняш ли си? Когато бяхме млади? Как й беше името на нея?
Настъпи кратка, неловка пауза.
— Констанца.
— Констанца. Точно така. А аз бях забравил.
— Забравил си Констанца?
Наистина ли беше забравил? В онези години двамата бяха започнали да се карат заради Констанца, да водят битка за вниманието й и тази битка беше толкова ожесточена, че оттогава насам приятелството им никога повече не можеше да бъде същото.
— Още ли се срещаш с нея?
— От време на време.
— Би трябвало вече да е остаряла. На този свят няма нищо по-омразно от дърта курва, не мислиш ли?
Когато Пол не отговори, Франческо сви рамене.
— Е, както казах, беше отдавна. Хайде да повървим заедно, какво ще кажеш?
Хвана го под ръка и Пол осъзна, че върви в крачка с някогашния си другар. Виещите се тесни улички и сокаци бяха пусти, единственият звук наоколо бяха собствените им приглушени гласове. Осветявана от луната, водата в каналите покрай тях беше с цвета и наситеността на черно масло.
— Къде си тръгнал по това време на нощта?
— И питаш? — изсмя се дрезгаво Франческо. — Къде мислиш, че съм тръгнал? Къде другаде може да се отиде?
— Аз приключих с хазарта, Франческо, ако това имаш предвид — заяви Пол, изненадан от убедителността си.
— Приключил си с хазарта? — изгледа го косо спътникът му. — Аз чух друго… — изглеждаше така, сякаш би могъл да продължи, но не го направи.
— Може, но е истина.
— Откога?
Пауза.
— От тази вечер.
От тази вечер ли? — засмя се Франческо. — Аха, сега разбирам защо са тези синини по лицето ти! — Когато Пол не каза нищо, той пак се засмя и добави: — Няма проблеми, не е необходимо да ми разказваш, щом не искаш. Знам как е — беше достатъчно близо до Пол, за да може той да усети винения му дъх. Тялото му вонеше като на човек, който не се беше къпал или спал дни наред. — Тогава малко вино? — предложи.
— Отказах и пиенето — отговори Пол. Перспективата за още една нощ като последната накара стомаха му да се преобърне. Но Франческо като че ли не го беше чул.
— Знам най-доброто място за това. Един мой познат, наричат го Кавалера, наскоро си отвори малко ридото. Познаваш ли Кавалера?
— Не, не мисля, че съм имал честта.
Когато забеляза колебанието на Пол, Франческо започна да го убеждава:
— Уверявам те, заведението е много порядъчно, не е като някое от онези нови казини. Кавалера пуска всички новодошли, стига да му бъдат съответно представени и при положение че имат добра репутация. Хайде, ела! — ухили се той и показа почернелите си зъби. — Аз ще те представя пред него. След толкова много години това е най-малкото, което мога да направя за теб.
А Пол в момента се тревожеше само за две неща. Едното беше каква част от този разговор е чул Карю, който все още го чакаше в сенките на малката уличка, а другото — как да се отърве от Франческо. В някогашния му приятел имаше нещо особено, нещо трескаво, почти животинско, което не беше все още в състояние да определи. С Карю по-късно щеше да се оправи, но измъкването от Франческо нямаше да бъде толкова лесно. Беше дал дума на Амброуз относно хазарта, но не пречеше да пийне малко вино с Франческо, съвсем мъничко. А след това щеше да си тръгне учтиво.
— Заради теб, стари ми приятелю! — изрече, изведнъж възвърнал настроението си. — По една чашка, за доброто старо време!
Само една чашка в новото ридото. Какво толкова ще навреди?
ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Новото ридото се намираше над винарна на Кале делАстролоджо, точно зад Канале Гранде.
Преди много години, когато беше млад и представляваше Парвиш във Венеция, Пол беше влизал в десетки подобни места от този вид — временни бърлоги за хазарт, намиращи се в стаички над ханове или магазини, в които мъжете играеха карти и всякакви игри на късмета, често губейки огромни суми пари. Затова изобщо не беше изненадан, когато Франческо го поведе към задната част на пустата винарна, където една вратичка зад тезгяха разкриваше тесни стъпала.
Следван от Пол и Карю, Франческо тръгна по стъпалата, на чиито горен край имаше голяма стая. Веднага стана ясно, че осветената от лунната светлина стая е съвсем празна — но в очуканата ламперия в далечния й край единично стъпало отвеждаше към друга вратичка. Тази вратичка беше толкова малка, че първоначално Пол не можеше да повярва, че води където и да било, освен в някакъв килер или в най-добрия случай към таванско помещение. Но когато Франческо почука по странен начин, вратичката се отвори безшумно (очевидно пантите й бяха добре смазани) и тримата пристъпиха под повдигналия се трегер, озовавайки се в нещо като преддверие, дълго не повече от метър — два, в края на което имаше пак врата, но този път доста по-голяма — таен вход, който водеше от първия етаж на винарната в нещо, което Пол моментално разпозна като съседната къща. Когато тримата застанаха един до друг пред втората врата, Франческо кимна към Карю, с което за първи път даде знак, че го е забелязал, и попита: