— Слугата ти може ли да си държи езика зад зъбите?
— Да, гарантирам за него — кимна Пол. — Но какво е това, Франческо? Къде се намираме?
От другата страна на вратата не се долавяше никакъв звук. Всъщност мястото беше толкова призрачно тихо, че за един налудничав миг Пол си помисли, че това може би не е никакво ридото. Натъпкани в малкото преддверие, двамата с Карю бяха като два плъха в капан. Пол усети, че пулсът му се ускорява. Беше повече от ясно, че са съвсем сами в това чудато място.
Но точно когато се питаше как е могъл да сглупи толкова, че да се съгласи да дойде тук, той чу в ухото си гласа на Франческо:
— Питаш ме какво е това, така ли? Това, приятелю, не прилича на никое друго ридото по света!
Още докато изговаряше тези думи, втората врата се отвори безшумно, точно като първата, но този път тримата бяха заслепени от светлината на множество свещи.
Намираха се на прага на приемната зала на някаква голяма къща или палацо. Стените бяха покрити с рисувана ламперия, прозорците бяха закрити от тежки' завеси от най-разкошното кадифе с пискюли, а от тавана висеше огромен полилей, изработен от най-финото муранско стъкло. Ала най-странното за това тихо място беше, че цялата зала беше претъпкана с хора.
Мъже и жени, някои от тях маскирани, стояха на групи или се движеха безшумно между няколкото маси. Пол прецени мъжете като смесица от млади благородници и търговци, а жените — почти изцяло куртизанки, с начервени устни и бузи, както беше странният обичай в този град.
Въпреки изолираността на стаята, тези жени бяха облечени по последна мода — с рокли от твърд брокат в ярки цветове, спускащи се на елегантни гънки от подплънките върху стомаха, с толкова изрязани на деколтето корсажи, че гърдите им се разкриваха чак до зърната, но пък със замайващо високи яки, изработени от колосана венецианска дантела, толкова фина, че беше почти прозрачна, разтваряща се зад главите им на къдрички като паунова опашка. Косите им бяха разделени по средата и събрани от двете страни на главата в две странни, подобни на рога кокчета. Една от тях Пол разпозна като приятелка на Констанца. Когато го видя, тя целуна ветрилото си и го размаха закачливо в неговата посока.
Всяка от масите беше покрита с дебела кадифена покривка и около всяка от тях бяха насядали по четири или повече играчи, внимателно маскирани. Начело на всяка от масите имаше по един мъж, който раздаваше картите. До него имаше две свещи, няколко тестета карти и две чаши — едната пълна със златни дукати, другата със сребро. Зяпачите се събираха на групи зад играчите, гледаха известно време играта, а после се преместваха на съседната маса. От време на време се чуваше приглушен шепот или покашляне, чукване на две чаши, тихото шумолене на дамска рокля по дървения под — но като се изключат тези неволни шумове, залата бе изпълнена от абсолютна тишина, която само подсилваше странната, подобна на сън атмосфера.
Към тях приближи слуга с поднос, върху който бяха подредени чаши вино. Пол си взе една и последва Франческо. На места стълпотворението беше толкова голямо, че им се налагаше да разбутват хората, за да се промушат между тях. На всяка от масите се играеше различна игра — на една примеро, на друга бесано. От количеството златни и сребърни монети върху кадифените покривки Пол веднага схвана, че тук се играе с невероятно високи залози.
В центъра на залата се играеше игра, която беше привлякла значително количество зяпачи, и макар че Франческо изглеждаше твърдо решен да не спира, Пол спря за момент, за да погледа. На тази маса имаше четирима играчи, но очите на всички бяха приковани само в един. Маската му показваше усмихнато лице, но от целенасочената модерност на дрехите му и от слабото му тяло Пол предположи, че това е младеж на не повече от осемнайсет-деветнайсет години. Настървените погледи на зяпачите пък му подсказаха, че залогът тук се е вдигнал изключително много, но въпреки този факт младежът играеше с невероятно безразличие и добре тренирано безгрижие, като че ли изплъзващото се между пръстите му богатство за него не беше нищо повече от парченца цветно стъкло.