Пол се загледа като хипнотизиран в масата. Пресуши чашата си и изобщо не забеляза кога някакъв слуга му я замени с пълна. Беше се заклел, че няма да играе, и в този момент той изобщо не се съмняваше в умението си да държи на думата си, но въпреки това се изпълни със съжаление, когато усети как Франческо го бутва по ръката и го отвежда през тълпите към нова, по-малка стая в другия край на голямата зала.
Но това не беше стая, както бе предположил Пол, а преддверие, от другата страна на което се виждаше тежка завеса от черно кадифе, бродирано със златна нишка. Точно когато се канеше да последва Франческо през вратата, той усети върху рамото си нечия ръка.
— Синьор Пиндар?
— Кой пита?
Пол се обърна и зърна пред себе си смугъл човек с белези от шарка по лицето или нещо друго, но вдълбано и в двете бузи.
— Кавалер Мемо, на вашите услуги! — кимна мъжът и дари Пол с усмивка, която не достигна до очите му.
Мемо ли? Нещо подразни паметта на Пол. Къде беше чувал това име?
— Кавалере! — кимна все пак учтиво той и се поклони.
— Добре сте ни дошъл! Моля! — направи той знак с ръка към стаята пред тях. — За нас е чест* да ви приемем сред нас!
— Благодаря, но аз не играя хазарт.
— Простете, но аз чух точно обратното, синьор Пиндар!
— В такъв случай дълбоко съжалявам, че са ви осведомили погрешно, кавалер Мемо — изрече Пол и докато произнасяше името му за втори път, най-сетне си спомни. Мемо. Разбира се! Нали Констанца му беше говорила за някого си, наречен Дзуане Мемо? Точно така!
— Както кажете — разпери Кавалера пръсти с длани нагоре, жест, който означаваше, че за него няма никакво значение дали информацията е вярна или погрешна. После кимна по посока на завесите от черно кадифе и добави: — Но трябва да знаете, че това е стаята, където се играят нашите… — поколеба се, като че ли подбираше внимателно думите си, — да кажем, нашите най-интересни игри. Но няма значение. Малко вино преди да си тръгнете?
В преддверието имаше масичка, върху която бяха поставени няколко гарафи с вино. Мемо отиде до масичката и се върна с една гарафа. Пол поднесе чашата си. Знаеше, че не трябва да изглежда твърде заинтригуван.
— За какво играят? — попита небрежно.
— Играят за възможността да вземат участие в още по-голяма игра — отговори с усмивка Мемо и, както и преди, усмивката не достигна до очите му. — Но мисля, че е добре да внимавам какво казвам, защото като нищо бих могъл да събудя любителя на хазарта у вас! — след тези думи се обърна, за да върне гарафата на масичката.
— Както вече казах, аз сложих край на игрите — повтори Пол. Но този път думите заседнаха в гърлото му. Започна да го изпълва едно познато чувство на безпокойство. — Но все пак съм любопитен да науча едно — това онази игра ли е, за която чувам да се говори, играта за „Синевата на султана“?
Все още застанал до масичката, Мемо не се обърна. Колебанието му продължи не повече от частица от секундата.
— „Синевата на султана“ ли? — възкликна.
— Чух, че имало диамант, наречен „Синевата на султана“, който щял да бъде наградата за някаква голяма игра.
— И от кого чухте това, ако смея да запитам?
Капачката на гарафата изтрака тихичко в гърлото на съда.
Да му каже ли за Констанца? Някакво шесто чувство накара Пол да си замълчи.
— Мислех, че всеки търговец по Риалто го знае — отговори той, колкото му бе възможно по-небрежно. — Един мой познат бижутер ми каза, че мъжът, който донесъл диаманта във Венеция, го изгубил на карти, преди да успее да му намери купувач. Затова предположих, че става въпрос за него.
Мемо наистина ли кимна едва забележимо на Франческо? Пол не можеше да бъде сигурен в това, което му се стори, че забеляза, защото точно в този момент се появи слуга и прошепна нещо в ухото на Мемо.
— Извинете ме, господа, няма да се бавя.
В преддверието се появи друг мъж — маскиран играч от главния салон. Мемо дръпна черните завеси и го покани вътре, като след това старателно ги върна на мястото им.
В този момент откъм прага се дочу тихо покашляне. Пол вдигна глава и с изненада установи, че там стои Карю — разговорът с Кавалера го беше погълнал дотолкова, че почти беше забравил за помощника си.