— Какво? — изгледа го нетърпеливо Пол. — Какво правиш още тук, за бога?
— Чакам ви, сир — изрече Карю с добре отработена учтивост. — Чакам ви, за да ви придружа до дома.
Пол се обърна отново към Франческо, напълно забравил за желанието си да избяга от това ридото и от лапите на стария си приятел.
— Вярно ли е? — попита. — Имам предвид за диаманта?
— Да, вярно е — промърмори Франческо, отпуснат на един стол, и пресуши чашата си с вино.
— Чух, че го е донесъл някакъв мъж от Константинопол — занарежда Пол, като с изненада установи, че всъщност е запомнил много добре разказаното от Просперо. „Синевата на султана“, магическият камък. Сто карата лунна светлина.
— Не знам с точност. Но пък изобщо не приличаше на турчин. Приличаше по-скоро на избягал роб. Макар че сега, като се замисля, имаше разни слухове… — не довърши Франческо.
— Слухове за какво?
— Че някога бил работил при майката на султана.
— Майката на султана ли? Да не би да имаш предвид старата кралица? — разгорещи се внезапно Пиндар. — Онази, която почина миналата година?
— Да, така мисля. Наричаха я някак особено, но не си спомням…
— Валиде?
— Да, точно така — валиде султан!
— А диамантът… — започна Пол и нервно прокара пръсти през косата си, — ти виждал ли си го?
— Да — отговори Франческо и хвърли уплашен поглед към завесите. — Да, виждал съм го.
Пол проследи погледа му.
— Какво, да не би да е там? — Мисълта за диаманта, за неговата близост, мисълта, че този диамант може да бъде спечелен на игра на карти, започваше да го изпълва с почти нетърпима възбуда. Но не, не трябва! Дори не трябва да си помисля за това! Бе дал дума! Пол усети, че ларинксът му се свива, като че ли някой го бе стиснал за гърлото. — Там е, нали?
— Да — кимна Франческо.
По причини, които и двамата не разбираха, разговорът им беше преминал в шепот. Откъм прага отново долетя покашляне. Божичко, ама Карю още ли е тук? Това беше една от големите загадки в живота — защо Карю е винаги до теб, когато не го искаш, а когато ти трябва, го няма никакъв? Пол предпочете да го игнорира и отново се обърна към Франческо.
— Кавалера дали ще ми позволи да го видя?
Незнайно защо, но виждането на този диамант изведнъж бе придобило огромно значение в съзнанието на Пол Пиндар.
— Той е за високите залози, най-високите, правени някога във Венеция — промърмори Франческо. Дори под светлината на свещите лицето му изглеждаше пепеляво от умора. — Не мисля, че разбираш какво означава това. Цели състояния ще сменят напълно собствениците си, ще бъдат изгубени завинаги от някого. Властите вече се опитват да затворят това ридото, но ако надушат за това… Дзуане го грози съд, а нищо чудно и изгнание!
Ушите на Пол изведнъж започнаха да бучат.
— Но да предположим, че реша да играя? — вече не му пукаше дали Карю ще го чуе или не. — Тогава ще ми позволи ли да го видя?
Франческо поклати глава и отсече:
— Той никога няма да ти позволи да играеш — или поне не и в тази игра!
— Защо не? — Дланите на Пол се изпотиха, сърцето му заби като лудо.
— Не бъди глупак, Пиндар, ти вече изгуби цяло състояние! Всички го знаят! — възкликна Франческо и се разтрепери. Пол сложи ръка върху рамото му, но той се дръпна нетърпеливо и отсече: — Махай се! Върви си у дома, докато все още можеш! Ето, слугата ти те чака!
По сигнал на Франческо, Карю пристъпи в стаичката и се опита да хване Пол под ръка, но опиянен от изпитото вино, той го отблъсна грубо и изръмжа:
— Моля те, Франческо! Не можеш ли да говориш с него? Моля те, говори с Мемо за мен!
И отново го сграбчи за рамото. Франческо се канеше пак да се дръпне от него, но накрая като че ли се смили и изрече:
— Ако ти позволя да видиш диаманта, ще се махнеш ли оттук?
— Да!
Франческо го изгледа неуверено и попита:
— Имам ли думата ти?
— Имаш я!
— Обещаваш наистина и в името на честта си?
— Наистина и в името на честта си! За бога, Франческо, какво още искаш?
— Тогава ела с мен!
Франческо му направи знак с ръка да се приближи към спуснатите кадифени завеси и безмълвно ги дръпна.
Следван плътно от Карю, Пол пристъпи в тайната стаичка. Озова се в помещение с формата на октагон. В осмоъгълната стая прозорци липсваха, така че играещите тук очевидно нямаха никаква представа дали е нощ или ден. Вместо прозорци на всяка от стените от пода до тавана беше поставено по едно огромно огледало, в което се отразяваше светлината от свещниците, прикрепени към огледалата. Ефектът беше невероятен — помещението изглеждаше малко и подобно на утроба, една великолепна кутийка за бижута.