В средата имаше маса, около която бяха насядали играчите — двама мъже и една жена. Четвъртият играч, дълбоко заспал, лежеше на пода завит с пелерината си. Масата беше изработена от толкова тъмно дърво, че изглеждаше почти черна. Беше богато инкрустирана със седеф. Столовете бяха същите.
Дзуане Мемо стоеше с гръб към играчите. Когато чу влизането на Пол, се обърна, но вместо неудоволствие, каквото очакваше да види Пол, Мемо безмълвно кимна в знак на съгласие. Маскираният мъж, който го беше придружил вътре, стоеше встрани и наблюдаваше играта на масата. За разлика от основния салон, където цареше почти пълна тишина, в тази стая разговорите очевидно бяха позволени, макар и с приглушени гласове.
— Гледай! — прошепна Франческо в ухото на Пол. — Наблюдавай Мемо!
От шкафа зад себе си Мемо извади малка торбичка — приличаше на дамски джоб и беше направена от розово кадифе, избродирано със сребърен брокат. Отвори торбичката, тръсна я лекичко и в дланта на другата му ръка се претърколи кръгъл предмет с размерите на детски юмрук.
— Значи в крайна сметка е вярно! — дочу Пол възторжения шепот на мъжа с маската.
— Вие какво очаквахте? — изгледа го свъсено Мемо. — Това е „Синевата на султана“! Разбира се, че е вярно!
Хвана диаманта между палеца и показалеца си и го вдигна така, че всички да го видят. Играчите спряха играта си и в стаята се възцари напрегната тишина. Камъкът проблясваше ослепително под светлината на свещите, син огън и син лед едновременно, отразяван стотици пъти в огледалата по стените. Колкото мистериозен и красив, толкова и рядък, за Пол той беше като предмет от някакъв друг свят.
Маскираният се приведе, за да го огледа отблизо.
— Като че ли на него е написано нещо!
— Да, има надпис. Казаха ми, че бил на езика на могулите.
— Какво по-точно пише?
— Кой да ти каже? — усмихна се Мемо. — Досега не съм срещал играч, който говори този език.
Обърна се и тъкмо се канеше да върне диаманта в шкафа, когато Пол се обади от вратата.
— Може ли да опитам?.
Същото странно бучене в ушите му.
Мемо го погледна въпросително, като че ли не го беше разбрал.
— Казах, може ли да опитам да го преведа?
За момент Мемо се поколеба, но после, с изненадващ, елегантен жест му поднесе камъка.
— Разбира се, синьор Пиндар! Неочаквано, наистина, но нямах представа, че сред нас имаме толкова учен човек!
Пол се приближи и пое диаманта от ръката му. По пръстите му преминаха леки тръпки, сякаш камъкът беше жив. Почувства размерите и теглото му, усети как той пасва перфектно в юмрука му, като че ли ръката му беше ръкавица, специално пригодена за този камък. После вдигна диаманта към светлината на свещите, както бе видял да прави Мемо, и видя как проблесна със странен, блед огън. От толкова близко разстояние вече виждаше съвсем ясно изумителното майсторство, с което беше шлифован камъка, както и факта, че една от фасетките, откъм горната му страна беше по-голяма от останалите. И там, със съвсем миниатюрни букви, беше издълбан надпис — точно както беше казал Просперо.
Бавно, но сигурно той разчете думите и усети как косъмчетата на тила му настръхват.
— Е, какво пише?
— Пише „A'az ma yutlab“.
— И какво ще рече това?
— Означава „Желанието на моето сърце“.
Камъкът сбъдваше желанието на сърцето на онзи, който го притежаваше.
И в този миг Пол осъзна, че трябва да притежава този камък, независимо какво щеше да му струва това.
ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Като наказание за това, че се беше заключила в килията си, Анета трябваше да се изправи не пред сестра Вирджиния, нито дори пред сестра Пурификасион, която обикновено поемаше грижата за дисциплинарните нарушения, а пред самата преподобна игуменка — сестра Бонифача.
Анета беше разговаряла с игуменката само веднъж след завръщането си в манастира — когато беше официално приета в деня на пристигането си. От онзи ден насам я беше виждала съвсем рядко, обикновено само в празнични дни, когато старата монахиня се чувстваше достатъчно добре, за да присъства на молитвите в църквата. Въпреки поста си на игуменка сестра Бонифача беше толкова стара и толкова често боледуваше (според някои от слабоумие), че рядко напускаше стаите си и поне в очите на по-младите монахини изглеждаше като човек, който няма нищо общо с управлението на манастира. И въпреки това тя беше дълбоко уважавана от всички монахини, макар че, както Анета не след дълго разбра, това се дължеше по-скоро на размерите на зестрата, която била донесла някога на манастира и на факта, че семейството й е дало на Венеция най-малко четирима дожове, отколкото на някаква велика духовна сила.