И сякаш по поръчка, в този момент в градината се показаха сестра Анунсиата и няколко от нейните помощнички — някои носеха кошници, преметнати през ръцете, други бяха въоръжени с мотики и лопати. Загледана в тях, сестра Бонифача въздъхна дълбоко и отбеляза:
— Когато пристигнах в манастира, тук нямаше нищо. Но все пак аз бях тук от самото начало. Първите ни растения ни бяха донесени от моя брат, графа. Търговците ни пътуваха надалече, дори и в онези дни. Познат търговец на брат ми му дал няколко разсада и той ми ги донесе веднага. Беше виждал ботаническата градина в Падуа и ни предложи и ние да си направим такава тук. Редките растения сменяха собствениците си непрекъснато — от Адриатическо и Черно море, от земите на османците, от Сирия, Гърция, Александрия, Триполи, Тунис, та дори от Новия свят. Fritillaria imperialis. Виждаш ли, още я помня! Тя беше първата — мисля, че все още имаме присадки от нея. А после и другите продължиха да носят, и постепенно ние се прочухме с градината си. Затова мога спокойно да кажа, че съм видяла тази градина да израства от първото цвете, та до днес. — Игуменката въздъхна. — А сестра Пурификасион смята, че съм длъжна да се безпокоя заради едно момиче и неговите ракли! Честно да ти кажа, напоследък всичките са станали като деца! За какви неща се тревожат само! — допълни, видимо развеселена от тази мисъл.
В продължение на няколко минути в стаята се възцари тишина. Единствените звуци бяха пращенето на цепениците в камината и тихите, ритмични съскания на гребена, движещ се в косата на игуменката. Когато Анета най-сетне се осмели да вдигне глава, видя, че сестра Бонифача като че ли е заспала. Въпреки че лицето й беше обърнато към слънцето, чиито лъчи нахлуваха през прозореца, очите й бяха затворени, сякаш отдали се на слънчевата топлина. Старицата седя така толкова дълго, че Анета реши, че я е забравила. Но после, точно когато вече се чудеше дали да не стане и да си тръгне, игуменката рязко отвори очи и отсече:
— Баста, Джована!
С дългата сребриста коса, разстлана по раменете й, тя приличаше по-скоро на оракул или пророчица, отколкото на стара монахиня от техния орден.
— Си, графиньо.
Прислужницата безшумно се оттегли и така двете останаха сами.
— Бих искала да те питам нещо, сестро.
Анета усети как гърдите й се стягат. Възможно ли бе някой, като нищо дори самата сестра Бонифача, да я е видяла вчера сутрин в градината?
— Да, преподобна игуменке?
— Против волята ти ли те вкараха тук? — Анета усети как погледът на игуменката се впива в нея. — Казвали са ми, че вече не би трябвало да се прави така, но… — сви рамене — само ти знаеш отговора на този въпрос. Моля те, бъди искрена с мен, сестро! Джована не може да ни чуе. Можеш да считаш тази стая за изповедалня!
Когато Анета не отговори веднага, старицата добави:
— Защото мен ме вкараха тук против волята ми — Изгледа я с любопитство. — И с теб ли сториха същото?
— Първият път, когато бях тук, бях просто дете и не познавах друг живот — започна Анета, не особено уверена каква ли част от странната й история си спомня игуменката. — Но вторият път, не, сестро… Имам предвид, преподобна игуменке. Аз сама поисках да дойда тук.
— Така ли? — възкликна изненадана старицата и челото й внезапно се сбърчи. И за първи път Анета видя с изумление колко гладко е всъщност лицето й, бузите й бяха като загрубялата кожа на селска ябълка. Но както и преди, тя бързо изгуби интерес към Анета и продължи: — По мое време бяхме много. Повечето от монахините, с които израснах тук, вече са мъртви. Освен мен, разбира се, въпреки че и аз скоро ще си замина. Шейсет години е достатъчно време за когото и да било, не мислиш ли? — Пак се усмихна. — Нямаше достатъчно съпрузи. Или поне не достатъчно от подходящите семейства или от подходящия ранг, защото нашите семейства биха предпочели да сме мъртви, отколкото да се омъжим под нивото си — добави. — Затова ни вкараха тук, заключиха вратата и изхвърлиха ключа — забеляза изражението на Анета и се разсмя. — Не бъди толкова шокирана, сестро! Аз съм стара. Говоря това, което мисля. Това е мое право, независимо какво казва старата… как я наричате вие, младите монахини? А, да, старата Чистофайница!
При тези думи Анета не се сдържа и се разсмя с глас. Очите на сестра Бонифача проблеснаха и тя през шепот добави:
— Джована ме осведомява за всичко!