Отпусна се назад в стола си и Анета забеляза, че старицата започва да се уморява от разговора им. Затвори отново очи, като че ли забравила за гостенката си, и пак извърна лице към слънцето.
— Да тръгвам ли вече, преподобна майко?
— Хммм? А, да, мисля, че така ще бъде най-добре — промърмори старицата, все така със затворени очи. — Ще бъдеш ли така добра на излизане да повикаш Джована?
Когато стигна до вратата, Анета се обърна, за да направи задължителния реверанс, и видя, че старата монахиня в крайна сметка я наблюдава — с изпънат гръб и коса, спускаща се по раменете й като на момиченце. Заради слънцето зад старицата на Анета й се стори, че вижда жена, която изведнъж се е подмладила.
— И сестро…
— Да?
— Смятам, че ще мога да съобщя на сестра Пурификасион, че от сега нататък ти ще работиш с Анунсиата в градината. Сигурна съм, че все ще ти намери някаква работа.
Анета я изгледа смаяно, не особено сигурна дали е чула правилно.
— Преподобна майко?
— Мисля, че ме чу добре, сестро.
— Ама…
— Духовният живот, който си избрала като хористка, невинаги е толкова… да кажем… вдъхновяващ, колкото би трябвало да бъде. Или, ако ми позволиш да се изразя по друг начин, шейсет години е твърде дълго време да седиш и да гледаш през прозореца си, независимо колко красива е гледката. Можеш да ми вярваш, знам го от личен опит!
— Но аз не мисля, че…
— Това е всичко, сестро Анета! — В гласа на игуменката се прокрадна изненадваща непреклонност. — Смятам, че с това мое решение всички ще бъдат доволни! В крайна сметка аз все още съм игуменката на този манастир! Или поне така ме уверяват!
ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА
— Е, какво мислиш за нашата преподобна игуменка?
Сестра Анунсиата, весела, енергична и кръглолика, с лице, потъмняло и загрубяло от дългите часове, прекарани в градината, като че изобщо не забеляза нацупената физиономия на Анета, когато тя й се представи за работа в градината на следващата сутрин.
— Тя е в много добро здраве, сестро — отговори мрачно Анета. — Предвид обстоятелствата.
— Ха, така ли? — наклони съчувствено на една страна глава сестра Анунсиата. — Е, разбира се, горкичката… Много е стара вече и… — Почука с пръст по главата си. — Сещаш се…
— Не, сестро, казах, че преподобната ни игуменка е много добре! — повтори Анета, извисявайки леко глас. — И изобщо не е слабоумна, както като че ли всички тук са убедени — допълни почти на себе си.
— Така ли? — поклати глава Анунсиата. — Е, предвид възрастта й, това може да се очаква.
— Не, не сестро! Аз не казах това… — започна Анета, но сестра Анунсиата вече вървеше пред нея, очевидно доволна, че има нов помощник.
— Нали ти си онази, която преди години дойде при нас като послушница, а? — запита с усмивка Анунсиата, разкривайки огромни и леко изпъкнали предни зъби. — Значи би трябвало да си работила в градината, нали?
— Да, сестро — отговори Анета с леден тон. В онези години тя наистина често беше работила в градината, както впрочем бяха длъжни всички послушници. Но това беше време, което предпочиташе да забрави.
Сестра Анунсиата обаче продължи да бърбори в пълно неведение за настроението на Анета.
— Чудесно, чудесно! Е, последвай ме!
Стигнаха до кухненската градина, до чиято стена бяха подредени тиквички и големи тикви.
— Само момент, сестро, имам известни трудности… — изрече Анета и вдигна поли с едната си ръка, при което за първи път разкри елегантните бродирани пантофки под расото си.
— Хммм, разбирам… — загледа се в нея Анунсиата. Изгледа неуверено кадифените пантофки, после дантелата на врата на Анета, а накрая и малката бродирана кадифена торбичка, която тя винаги носеше на кръста си. — Виж ти, виж ти! Така няма да стане. Очевидно ще трябва да ти намерим подходящи дрехи за градината, сестро.
— Няма проблеми, наистина — кимна Анета и, все така вдигнала поли, тя запристъпва предпазливо през калдъръмения двор. Съвсем спокойно можеше да обуе обикновени обувки, каквито имаше в една от раклите си, но беше твърдо решена да направи ситуацията колкото е възможно по-неловка, както за себе си, така и за всички участници.
— Добре де, добре — изрече мило сестра Анунсиата, — мисля, че за днес можем да забравим за градината. Сестра Вероника е в хербариума. Мисля, че ще ти намери някаква работа. Какво ще кажеш да отидем и да я намерим, а?
Работата в манастирския хербариум открай време се считаше за строго специализирана и макар да знаеше къде се намира, през целия си живот тук Анета много рядко се беше отбивала в него — дълга постройка с нисък таван, намираща се в далечния край на кухненския двор, където се сортираха и сушаха всички медицински билки от билковата градина на манастира. Подът на хербариума беше от набита пръст, въздухът беше хладен и ухаеше много приятно — на лавандула и розмарин, на лайка и седефче.