Няколко монахини вече работеха, сортирайки разнообразни билки и цветя — част от тях увесваха на китки по гредите под тавана, други просто разстилаха върху хартиени листове, поставени върху рафтовете край стените. Втора група монахини разделяше много внимателно вече изсъхналите растения на съставните им части. Някои извличаха семена от грудки и цветчета, други събираха все още затворени пъпки или сортираха изсъхналите растения по листенца, стъбла и дори луковици и корени. Трета група жени имаше задачата да ги пакетира и надписва, поставяйки всяко пакетче в дървените сандъци, готови да отнесат билките при всички билкари и аптекари на областта Венето.
Докато вървеше, следвана от Анета, сестра Анунсиата от време на време спираше, за да щипне по някое листенце или пъпка от висящите над главите им китки, след което ги разтъркваше между пръстите си и помирисваше. Понякога кимваше с безспорно задоволство, друг път обаче цъкаше неодобрително с език и правеше знак на монахините да свалят китката и да я хвърлят.
Монахините изпълняваха заповедите й с готовност и много умение. Макар повечето да бяха послушници, както забеляза Анета, имаше и няколко хористки като нея самата, въпреки че и те носеха същите дебели ръчно тъкани раса и дървени налъми като послушниците. Всички изпълняваха безшумно задачите си, но с такава целенасоченост и спокойствие, че излъчването им беше като балсам за опънатите нерви на Анета. Колко различно беше тук от напрегнатата атмосфера в манастирския салон, от презрителните погледи и коментари на сестра Пурификасион и останалите надути контеси. И въпреки това съществуваше голяма вероятност именно една от тези непорочни девици, привела невинно глава под широката си градинарска шапка, да бе същата, чийто таен любовник Анета беше издебнала — натрапника, когото беше проследила в градината, мъжа, чийто дъх и устни беше почувствала върху врата и в косата си. И до ден днешен мисълта за него я изпълваше с толкова гняв, че се уплаши да не припадне.
— Охо, я виж ти! Браво, сестро! — разля се от удоволствие червендалестото лице на сестра Анунсиата, забелязала изражението на Анета. — Виждам, че в крайна сметка работата при нас ще ти хареса!
Анета, която нямаше никакво намерение да работи както тук, така и където и да било в този манастир по-дълго, отколкото трябваше, измести поглед от съхнещите по гредите билки и изрече сковано:
— Не съм тук за собствено удоволствие, а по заповед на игуменката! — Ядоса се, че за момент си беше позволила да свали гарда си.
Но сестра Анунсиата очевидно изобщо не се обиди от тона й.
— Е, в крайна сметка всички тук, служим на Бога — изрече мило. — А както скоро ще установиш, сестра Вероника не прави изключение. Хайде, върви! — побутна я лекичко. — Кажи й, че те изпраща Анунсиата.
Стаята на сестра Вероника беше прикрепена към хербариума, но същевременно отделена от него от малка покрита веранда.
Анета влезе и се озова в стая с висок таван, която може би някога е била хамбар. В горната част, под тавана имаше дървена галерия, до която се стигаше по тясна спираловидна стълба, и беше пълна от три страни с рафтове с книги. Четвъртата страна на галерията представляваше огромен прозорец, който, съдейки по разсеяната слънчева светлина, която играеше по тавана над тях, Анета определи, че гледа право към лагуната. В средата на стаята имаше странна дървена структура, подобна на амвон. Във въздуха се носеше някакъв остър мирис, който тя не можеше да определи.
Първоначално стаята й се стори празна, но след няколко секунди Анета забеляза, че зад амвона, с гръб към прозореца седеше някой. Сестра Вероника, с нейното издължено конско лице и римски нос, беше с неопределена възраст, нито твърде млада, нито прекалено стара. Върху носа й бяха кацнали чифт очила, а между пръстите на едната си ръка държеше нещо, което се стори на Анета като перо. В другата държеше чудат предмет, като кълбо, изработено от стъкло. Монахинята се взираше толкова напрегнато в нещо на бюрото пред нея, че Анета се усъмни дали изобщо я е видяла да влиза. Но след известно време, без да вдига глава, сестра Вероника изрече:
— Да, какво има?
— Съжалявам за безпокойството… Праща ме сестра Анунсиата.
— Анунсиата ли? Защо?