— Всички лалета са ценни. Но тези, в които цветовете се редуват — и посочи към цвете на червени и бели ивици, — са най-скъпите. Ето, погледни през това! — поднесе й Вероника стъкленото кълбо, което държеше в ръка. — През него се вижда по-добре. Такива кълба използват майсторките на дантели.
Анета погледна през стъкленото кълбо — и наистина, пред очите й рисунката изведнъж се уголеми.
— Хей, виж! — възкликна развълнувано. — Мравки! — И наистина, катерещи се по стъблото на лалето в бяло и розово, се виждаха две миниатюрни мравки, изобразени в най-дребните подробности.
Започна да движи внимателно стъкленото кълбо над останалите рисунки, като се дивеше на детайли, които преди това не беше забелязала. В едно от лалетата сестра Вероника беше нарисувала две блестящи капки роса, уловени в едно от листата, които обгръщаха стъблото. На друга рисунка над фините венчелистчета кръжеше крилато насекомо, подобно на миниатюрна, ярка пеперуда. На трето от лалетата се виждаше миниатюрният окосмен и леко повдигнат гръб на гъсеница.
— Като истински са! — възкликна щастливо Анета. — Имам чувството, че мога да ги откъсна! Но тези цветя не са ли пролетни, сестро?
— Така е, пролетни са. Нарисувах ги преди много месеци. Поръча ми ги един колекционер от Англия, търговец. С мен се свърза агентът му, когато беше за последно във Венеция, което беше преди няколко години. Сега е пак във Венеция. Посети ме преди няколко дена и поиска още една рисунка. И държи да ги вземе всичките днес. Когато ти се появи, тъкмо им нанасях последните щрихи.
Сестра Вероника свали очилата си и разтри носа си. Без очилата си тя изглеждаше доста по-млада, въпреки че очите й изглеждаха измъчени.
— Наистина, сестро, Анунсиата беше права — тук вие служите на Бога! — изрече Анета съвсем искрено.
Но сестра Вероника вдигна рязко глава като ужилена и изрече:
— Всички вършим онова, което можем! — И върна очилата обратно на носа си. — А лично аз вярвам, че чрез работата си наистина служа на Бога, независимо какво приказват другите.
— Но, сестро, аз не исках да…
— Някои от нас работят в градината и отглеждат билките, други работят в хербариума, където ги сортират и сушат. А аз… аз ги рисувам! — натърти и изгледа на кръв Анета през* очилата си. — Това не е суета, независимо какво казва тя…
— Почакайте, сестро, моля ви! Независимо какво казва коя? — втренчи се объркано в нея Анета.
Но Вероника не я слушаше.
— Това е Божие дело, сигурна съм! И няма да позволя на никого да твърди друго!
— Разбира се, разбира се! — изрече Анета, но това по никакъв начин не укроти по-възрастната монахиня.
По горния рафт на амвона бяха подредени малки бурканчета и стъкленици, съдържащи минералните пигменти за боите. Сестра Вероника протегна ръка към едно от тях, но в бързината си го изпусна. Стъкленото бурканче се разби на пода и червената пудра — смлян цинобър — която беше складирана вътре, се разпръсна по плочките като петно кръв.
— Виж сега какво направи! — извика Вероника и прогони Анета с ръка. — Махай се оттук! Върви си!
— Но… изпратиха ме, за да ти помогна!
— Не можеш да ми помогнеш! Никой не може! — извика сестра Вероника, свлече се на колене и започна да събира парчетата стъкло.
— Моля те, нека ти помогна поне с това! — рече Анета и приклекна до нея. — Ще се порежеш, ако не бъдеш внимателна!
— Не, аз ще го направя — промърмори сестра Вероника и се отпусна назад върху пети, като прокара ръка по челото си. — Качи се в галерията — допълни с глас, възвърнал сухотата си, и посочи с ръка към спираловидната стълбичка. — Гостът ми съвсем скоро трябва да бъде тук, така че провери дали вече не идва. А аз ще почистя тази бъркотия.
Анета тръгна по тясната спираловидна стълбичка към галерията. Въпреки че в манастира притежанието на книги беше забранено, тук беше пълно с тях. Тя за първи път виждаше толкова много книги на едно място. Някои бяха стари, други изглеждаха като наскоро подвързани — с корици от бледа телешка кожа и позлатени ръбове на гръбчетата.
Загледа се в заглавията им, докато минаваше покрай тях — De Historia Stirpium, Der Gart der Gesundheit, Herbarum vivae eicones. Четеше звучащите като чужди думи със затруднение, чудейки се как ли тези книги са се озовали тук. Може би богатите мъже, които поръчваха рисунки на сестра Вероника, й ги бяха донесли като подаръци. Дали бяха ценни? Анета нямаше представа. Макар да беше научена да чете, тя не си падаше много по книгите, а и онези, които беше виждала, бяха само на латински — език, който и без това не разбираше.