Под нея, в основното помещение Вероника продължаваше да седи на колене сред разпръснатата боя и парчетата счупено стъкло. Ръцете й бяха станали червени, докато чистеше пода с парцал, както и краят на расото й. Анета се загледа замислено в по-възрастната монахиня. Какво означаваше всъщност онова избухване? Когато я беше зърнала при влизането си, Вероника беше напълно погълната от работата си — нищо чудно тогава, че се ядоса при мисълта, че някой би могъл да й забрани да рисува. От друга страна, това не беше обичайно занимание за монахиня. В харема — свят, който точно като манастира беше населен и управляван изцяло от жени — може и да бяха физически ограничени, но умовете им бяха свободни. В манастира беше различно. Анета се замисли за сестра Пурификасион и сестра Бонифача, за неизвестната монахиня и нейния любовник, за сестра Анунсиата в нейната градина и сестра Вероника пред рисунките й. Тук също имаше течения и натиск, съперничества и амбиции, които дори Анета, която се славеше със значителни умения да се оправя в подобни ситуации, едва сега започваше да разбира.
Точно тогава дочу познат звук — вик на лодкар. Като си спомни, че всъщност беше изпратена да следи за пристигането на агента на колекционера, Анета се запъти към прозореца.
Слънчевата светлина буквално нахлуваше през стъклото и беше толкова силна, че първоначално я заслепи. Водата в лагуната беше бледозелена. В близката далечина се виждаха градините и куполът на „Сан Джорджо Маджоре“, а отвъд него — самата Венеция, приличаща на розово-златист облак на хоризонта. Из водите щъкаха всякакви лодки — от търговски галери до рибарски лодчици.
И там, сред тях една от малките лодки се отдели и се насочи към манастира. В нея седяха двама мъже. Единият беше стар и едър, с жълт тюрбан на главата си. А другият…
Анета се ококори. Санта Мадона! Другият беше… Не може да бъде! За момент тя не можа да повярва на очите си. Не и пак той! В името на всички светци, това беше невъзможно! Но като че ли беше — същата къдрава кестенява коса, стигаща до раменете, същите очи като два студени камъка, даже същата поза — с единия крак, вдигнат върху ръба на лодката, както го беше видяла за първи път, в деня на посещението на сватбарите, през далекогледа от прозорчето на старите спални.
Беше отново натрапникът!
СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
В утрото след нощта в прочутото ридото на Дзуане Мемо Джон Карю се върна пак в манастира. Само че този път в компанията на Амброуз Джоунс и в очакване на съвсем различен вид приключение.
Бледозелената вода на лагуната блестеше толкова силно, че причиняваше болки в очите му, затова той ги присви и така проследи приближаването на стените на манастирската градина. Тук-там се виждаха върховете на дърветата — на тополите и лимоните, на тунела от преплетени праскови. Сред тях можеше без проблем да си представи прочутата ботаническа градина. Познаваше топографията на цялата градина толкова добре, че можеше да намери пътя в нея и със завързани очи.
Карю се помести неспокойно в задната част на лодката. Мисълта за предишните му приключения в този манастир би трябвало да извика усмивка на устните му, но не стана така. Всъщност самата мисъл за нея, за монахинята, която беше обладал, не му доставяше никакво удоволствие. Нямаше съмнение, че тя му беше много благодарна. Както и покорна, но малко повече за неговия вкус. По негово настояване го бяха направили точно под носовете на младите монахини, на практика до техните спални, но дори и с този допълнителен пикантен момент споменът за стореното не беше в състояние да породи у него дори капчица удовлетворение. На негово място в гърдите му се пропиваше едва доловимо неприятно усещане, което и той самият не беше в състояние да назове. Отегчение? Отвращение? Карю се втренчи замислено в зелените дълбини пред себе си. Пък и на кого ли му пукаше? Не и на него, разбира се. Щеше да изпълни онова, което беше обещал — да помогне на Амброуз да направи някои запитвания за жената от харема. А след това щеше да приключи — с Пиндар, с Амброуз, с Дзуане Мемо и Франческо, дори с Констанца — щеше да сложи точка на всички тях.
Внезапно се изпълни с копнежа да се махне оттук, да замине, да се прибере у дома.
Мина доста време, докато осъзнае, че от мястото си в предната част на лодката Амброуз се опитва да му каже нещо.
— Господин Амброуз?
— Очевидно е, че не ме чуваш оттам, нали? — каза Амброуз и направи знак на Карю да се премести при него. — И гледай да не обърнеш лодката!