Но пъргавият като котка Карю вече беше до него.
— Сир?
— Моля те, седни, Джон! Клатиш опасно лодката с тези твои подскоци! — извика Амброуз и стисна колекционерските си сандъци, когато лодката се наклони.
Карю веднага седна и се загледа ентусиазирано в Амброуз. Вече съжаляваше за решението си да го придружи до манастира. В жълтия си тюрбан и ориенталската си роба той приличаше на гигантско новоизлюпено пиле, кацнало на носа на лодката. За това впечатление допринасяше много и носът му, който беше по-голям и от онова, което си спомняше Карю — забележителна флуоресценция, самата тя достойна за колекцията, за която той толкова усърдно се трудеше. Карю погледа носа на Амброуз известно време, а после извърна очи. На хоризонта зад тях блестеше град Венеция с розовия си ореол.
— Сигурно се питаш защо те взех с мен, нали, Джон?
Карю въздъхна мислено — последното, от което точно сега имаше нужда, беше конско от Амброуз.
— Проклет да съм, ако знам, сир.
— Колко нетипично за теб, Джон! Имам предвид липсата ти на любопитство — изгледа го Амброуз, а после с равен тон продължи: — Е, давай, отгатни!
— Чух, че там имало някаква монахиня, която рисувала — изрече Карю, втренчен право пред себе си.
— Да, това е една от причините. Познавам я отдавна, рисува като ангел. Творбите й са изящни, невероятно изящни… — разпалвайки се все повече по темата, Амброуз потри ръце, както правеше винаги, когато говореше за съкровищата си. — Днес всички колекционери на рисунки я използват, въпреки че аз бях първият, който…
— Значи тя е един от вашите информатори? — прекъсна го грубо Карю, който не си поплюваше. А после добави по-тихичко: — Сигурно знае не едно и две неща, нали?
Дори и да усети подигравката, Амброуз не даде никакъв знак. Само каза:
— Наблюдателен си, Джон.
— Въпрос на дългогодишен опит, господин Амброуз — изрече с безизразна физиономия Карю. — Налагаше се да бъда в крачка с господаря.
Загледа се над рамото на Амброуз към острова във формата на полумесец, който наричаха Джудека — мястото, където венецианските благородници строяха летните си вили. Цветните и овощните градини стигаха почти до брега, по тясната ивица пясък няколко момченца ловяха раци. Да го вземат мътните! Знаеше си, че не трябва да идва! Но вече нямаше връщане назад.
— Господарят, а? — Амброуз заслони с ръка очите си от слънцето. — След малко непременно ще се върна на тази тема, но първо…
— Смяташ ли, че тази твоя монахиня художничка, както и да се казва, би могла да знае нещо за жената от харема? — прекъсна го Карю.
— Би могла — кимна Амброуз и се отпусна назад на седалката си, намествайки се по-удобно сред възглавниците. — Ако някой изобщо знае нещо за тази мистериозна дама и нейните скъпоценни камъни, това е само сестра Вероника. При нея непрекъснато идват хора и тя практически знае всичко, което става из лагуната, но между нас казано, лично аз дълбоко се съмнявам, че такава жена съществува, независимо на какво се надява Пиндар.
— За какво? За жената от харема с камъните ли?
— Да, разбира се.
— Но нали Просперо каза…
— Остави ги тези бижутери! — махна небрежно с ръка Амброуз. — Измислиците са им втора природа. Не бих се учудил, ако някой е откраднал някакви камъни, а това е история, която са измислили, за да обяснят внезапното заливане на пазара с тях. По Риалто непрекъснато се върти една или друга история и почти нито една от тях не е истина. Надявам се, че го знаеш — допълни и извърна поглед.
— Може би — А може би не. Амброуз дали беше в стаята, когато Просперо им разказа за диаманта? Карю си даде сметка, че не си спомня. Онова, което обаче помнеше съвсем ясно, беше сцената няколко часа по-късно в прочутото ридото на Дзуане Мемо. „Синевата на султана“ си беше съвсем истински, нали така? Възможно ли е Амброуз с неговата безсъмнено неизчерпаема способност да черпи информация, да я изсмуква дори от канавките, не беше научил за тяхното незаконно посещение там? Тази мисъл събуди любопитството му. — А „Синевата на султана“? Това също ли е една от онези истории по Риалто? — подхвърли той, като се стараеше да не издава интереса си.
— Почти със сигурност! — отсече категорично Амброуз. — Макар че Пиндар надали мисли така. Този човек е като обладан. Последното, в което бихме искали той да повярва, е, че * този диамант — ако изобщо съществува — би могъл да има някаква връзка със Силия Лампри, пък била тя и далечна! — допълни Амброуз и изгледа лукаво Карю, като че ли се опитваше да разгадае реакцията му.