— Слуга, който не служи — продължи замислено Амброуз.
— Готвач, който не готви. Всички черти и умения на шут. И това е само началото — втренчи се в спътника си. — Това е същото като да заключиш много жени заедно в един манастир — против природата е. Не е ес-тест-ве-но! — изрече сричка по сричка. — Изобщо не е! Хайде, стига, човече! — подвикна нетърпеливо. — Да не би да си глътна езика?
Дори и доскоро Карю да се чувстваше склонен да споделя тайни с Амброуз (какъвто той не се чувстваше), оттук нататък дори и заплахата с адските огньове и вечното проклятие не би могла да изтръгне от него нещо повече.
— Не знам, господин Амброуз — изрече бавно Карю и го погледна спокойно в сините очи, — но предполагам, че вие ще ми кажете.
Но изведнъж Амброуз Джоунс сякаш изгуби интерес към темата.
— Е, добре, може да почака — изрече меко. — В крайна сметка ще разбера — знаеш, че винаги разбирам — свали тюрбана си и почеса с него огромния си нос. — Но никой не може да отрече факта, че твоят господар се е разболял от меланхолия. И ние трябва да го излекуваме от нея, преди да е успял да си навреди още повече!
Вече бяха съвсем близо до острова на манастира. Амброуз подуши замислено въздуха.
— Казват, че това лято щяло да има нова чума, а като гледам, ще бъде и адски горещо! Но ти дотогава ще си заминал, нали, Джон? Или поне така чух.
— Да, още със следващия търговски кораб, който би ме качил на борда си.
Това поне беше информация, която Джон Карю нямаше нищо против да сподели с Амброуз.
— Значи ти наистина приключи с Пиндар? Твърдо си решил, така ли да разбирам?
Когато Карю не отговори, той добави любезно:
— Пиндар може и да те е държал в неведение за определени неща, Джон, но трябва да знаеш, че всъщност той е този, който е в неведение!
ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
Най-сетне стигнаха острова. Както беше инструктиран, лодкарят ги откара не до главния портал, а до един страничен пристан откъм страната на градината, който водеше право към работилницата на сестра Вероника.
До този момент Карю смяташе, че този страничен портего е напълно забравен от монахините, и затова го беше използвал на воля по време на веселите си приключения през последните седмици. Ала сега разбра, че входът е всъщност мястото, през което влизаха клиентите на сестра Вероника, без да нарушават с нищо живота в манастира. Беше виждал многократно работилницата на монахинята художничка — стара постройка, много по-стара от основната част на манастира, висока колкото хамбар. Но сега, докато вървеше след Амброуз, за своя огромна изненада се озова в хладно, пълно с книги помещение, обливано през големия прозорец от светлината на лагуната.
Монахинята, която Амброуз поздрави като сестра Вероника, се приближи бързо към тях. В ръце държеше изцапан парцал, с който очевидно беше чистила някаква пръсната по пода боя — яркочервено, което беше обагрило и пръстите й, и краищата на расото й.
— Добро утро, сестро! — изрече Амброуз, след като я поздрави. — Надявам се, че не сте се порязали!
— О, не, нищо особено! Просто боя. Моля, заповядайте! — занарежда монахинята, търкайки без всякакъв смисъл боята от ръцете си в расото си. — Заповядайте, синьор Джоунс! Тъкмо събирах последните рисунки за вас! — И го поведе към средата на помещението.
Застанал на прага, Карю се приготви да чака. Наблюдаваше с внимание монахинята, докато се движеше насам-натам.
Защо ли всички монахини излъчваха такова особено очарование? И млади, и не особено млади, пълнички или слаби, високи или ниски — безкраен извор на вълнение. Въпреки доскорошните си чувства на отвращение или отегчение от тях, той установи, че интересът му към тях се възвръща.
Сега Карю оглеждаше сестра Вероника, опитвайки се да си представи как всъщност изглежда тази жена. Амброуз може и да я смяташе за гениална художничка, но Карю не виждаше в нея нищо, което да разбуни въображението му. Под расото и монашеската шапка с воалите сестра Вероника не беше нито стара, нито особено млада. Вярно, беше слаба, но без одеждите си сигурно приличаше на торба кокали. Приятно, интелигентно лице, ала издължено… като на кон.
Разходката му из страната на фантазиите беше прекъсната от внезапна остра болка в ребрата. Когато вдигна очи, видя, че Амброуз Джоунс го гледа на кръв, насочил върха на обувката си право към гръдния кош на Карю.
— Не стой така зяпнал, човече! Работата ми тук няма да отнеме много време. Върви и бъди полезен някъде другаде!