— Почакайте, сестро! С вас сме говорили и преди, нали?
Когато тя не отговори, той вдигна ръка, за да свали нейната от лицето й, но тя побърза да я дръпне и се обърна с гръб към него.
— Казаха ви да не пипате нищо, помните ли? — Думите излязоха от устата й бездиханни, като че ли беше бягала, сякаш за нея говоренето представляваше огромно усилие.
— Ха!
Карю стоеше и я наблюдаваше. И постепенно осъзна нещо, което би трябвало да забележи много отдавна — че това момиче е силно уплашено от него. Най-неочаквано в съзнанието му изникна споменът за един заек, на който беше заложил капан като малък. Заекът седеше пред него, без да помръдва, като че ли беше опитомен, и едва по-късно той бе забелязал, че малките му гърди се надигат и отпускат, сякаш сърчицето му всеки момент щеше да се пръсне от страх.
Той се огледа — от едната му страна се простираха градината и стената към лагуната, от другата беше едно от крилата на манастира. Очите му обходиха обиграно прозорците, търсейки някакъв знак, че някой ги шпионира. Но доколкото можеше да види, никой не гледаше.
Момичето сигурно беше проследило погледа му, защото бързо изрече:
— Нашата преподобна игуменка живее ей там, така че по-добре не се опитвайте да ме докосвате, разбрахте ли?! — И думите й отново излязоха бездиханно, като че ли говоренето й причиняваше болка.
Сега вече той беше напълно сигурен.
— Но аз ви познавам, нали? — Даже по неговите стандарти съвпадението му се стори изумително. — Вие сте онази, която онази сутрин тичаше из градината по нощница…
Онази, която почти не удуших. Онази, чиято девственост поисках да взема още на място само защото исках да я изплаша. Господи Боже мой, нищо чудно тогава, че…
Тя стоеше, свела ниско глава към земята, и той все още не виждаше лицето й. А после вдигна глава и погледна към северното крило на манастира, като че ли търсеше нечие лице на прозорците. Възможно ли бе да казва истината за игуменката?
Сега беше обърната с профил към него, но единственото, което Карю успяваше да види, бе един кичур дълга тъмна коса, измъкнал се от стегнатата й монашеска шапка. Видя също и изящната линия на носа й, леко издутите ноздри и малката бенка върху дясната й буза, приличаща на изкуствените бенки за разкрасяване, които някои дами си слагаха. И изведнъж осъзна, че за нищо на света не иска да я пусне да си отиде — или поне засега. Връхлетя го усещането, че има нужда да й каже нещо, макар да не беше много сигурен точно какво.
Слънцето прежуряше над главите им. Карю усещаше жегата като острие на нож, забиващо се в гърба му, във врата му, в главата му. Навсякъде около него градината проблясваше под обедната мараня, сред която цветовете на цветята сякаш се сливаха. В градината цареше онази особена тишина, характерна за горещите, неподвижни места по обед — като че ли беше затаила дъх. Той се опита да си спомни как беше изглеждала монахинята в онази сутрин, но установи, че няма никакъв конкретен спомен. Помнеше само, че тя се гърчеше в ръцете му, дребна и уязвима.
И тогава, най-накрая, тя се обърна към него и го погледна. И очите им се срещнаха.
— Бенадета… — чу се той да казва.
Но тя тръсна ядосано глава и отсече:
— Не се казвам така, а Анета! Името ми е Анета!
И Карю, може би за първи път през живота си, не успя да измисли нищо, което да каже.
В следващия момент тя вече минаваше покрай него, а той като същински тъпанар отстъпи, за да й направи път, и не стори нищо, с което да я спре. Въпреки че тя мина толкова близо до него, че (или може би бе сънувал?) ръката й докосна леко неговата и пръстите й се свиха за миг, обгръщайки неговите.
Карю се загледа след нея. Отново онази поклащаща се походка. Къде ли беше виждал нещо подобно? Гледката му се стори странно позната, макар че за нищо на света не можеше да си спомни откъде.
Но в следващия миг всичко това беше забравено, когато той видя, че тя е изпуснала нещо на пътеката. Карю приклекна, за да го вдигне, и осъзна, че държи малка торбичка от розово кадифе, избродирана със сребърна нишка. Освен ако не се лъжеше, тази торбичка беше абсолютно копие на торбичката, в която Дзуане Мемо държеше онзи велик диамант — „Синевата на султана“.
ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
През цялото лято под прежурящото слънце и изпепеляващата всичко жега жените пътуваха на север. По пътя си спираха в селца и паланки, за да изпълняват акробатичните си номера по празници и на панаири. Пътуваха предимно нощем, както обикновено правеха през летните месеци, за да избегнат най-горещите часове на деня. Понякога, когато работата им ги отвеждаше в крайбрежните региони, намираха лодки, готови да ги прекарат — тях, конете, каруцата им и всичко останало — на малки разстояния покрай брега; Мариам недоволстваше от високите такси, които им вземаха за тази услуга, но след пещта на сушата — земя, която беше станала толкова гореща, че по скалите спокойно можеха да се пържат яйца — близостта на морето и неговият хладен бриз бяха като малък рай.