Беше безлунна нощ, следователно твърде тъмно за пътуване, затова жените бяха разпънали палатките си — малки, кръгли павилиони в ярки цветове, като онези, които използват номадите — в полукръг в подветрената страна на няколко рядко срещани по тези места дървета.
След като двете момиченца бяха заспали, Мариам и Елена се бяха излегнали пред палатката, загледани в звездите, преплели пръстите на ръцете си и заслушани в гласовете на жените, които достигаха до тях от съседните палатки.
— Сигурна ли си?
— Да, сигурна съм. И не е вярно, че тя не може да говори. Оня ден я чух да говори, макар и само една думичка.
— Какво каза?
— Каза само една дума: Не!
— Само това? — промърмори Мариам. — Само „не“? Е, това не ни подсказва нищо особено, нали? Би могло да бъде на какъв ли не език — италиански, испански, френски… — Сви рамене. — И на какво по-точно казваше „не“?
— Помниш ли онази малка кадифена торбичка? Онази, която открихме в дрехите й? Която тя непрекъснато отваря и затваря?
— Да, знам я.
— Е, та онзи ден едно от моите момичета — Нана, докопало някак си торбичката и си играеше с нея, но когато тя осъзна какво се е случило, видимо се разтревожи. Повдигна се на лакът и само извика: „Не!“. Просто ей така. Нана също я чу. Ако дъщеря ми не беше там, сигурно щях да си помисля, че ми се е причуло.
А после между двете жени се настани тишина. От далечния хълм до тях достигна лай на овчарско куче, а после слабият звън на хлопки на овце.
— Откъде ли идва тази жена?
Колко пъти през последните седмици бяха водили този разговор?
— Аз по-скоро искам да знам как въобще се е озовала в онова чумаво село!
— Тя не е селянка — това поне е сигурно. Виждала ли си ръцете й? Толкова бледа и нежна кожа! Никога през живота си не е подхващала никаква работа — или поне не и селска работа.
— Значи е дама?
— Дама ли? Паная моу! Вече не, милата — отбеляза тъжно Елена. — Дори да е била, надали повече би могла да бъде дама.
— Онзи тип Бочели ми каза, че рибарите я извадили от морето с мрежите си.
— И смяташ, че той казва истината? — обърна се Елена към Мариам в нощния мрак.
— Мисля, че мъже като Бочели не биха познали истината, ако ще и да ги срита в топките! — отсече Мариам и се изсмя презрително. — По-скоро предполагам, че някой я е изоставил около селото, когато е наближило да роди. И после Бочели я е намерил… може би… — но колкото повече мислеше за това, толкова по-невероятна й звучеше тази история.
— Какви зверове! Как е възможно някой да стори подобно нещо?! Представяш ли си какво е преживяла горкичката съвсем сама, без никого до себе си? — възкликна Елена и поклати глава. — И какво прави тъкмо Бочели в тази история? Защо толкова бързаше да се отърве от нея? Ето това не го разбирам! Два коня, Мариам! — Две седмици след събитието тя още не можеше да спре да се чуди на това. — Та това е повече дори и от платеното от султана, когато играхме в Къщата на щастието!
— Няма съмнение, че успях да изкрънкам добра цена от този глупак — отбеляза Мариам, но още докато изричаше тези думи, усети в душата си някаква тревога.
Всъщност цената не беше ли наистина прекалено висока? Тази мисъл минаваше през ума й не за първи път. Откакто жената русалка беше с тях, в селата започнаха да се случват какви ли не неща. Първоначално не беше нищо конкретно, нищо, което тя би могла да назове — просто някакво усещане, витаещо във въздуха, порив на вятър, облаче прах, танцуващо из пуста улица. Но после, преди няколко нощи бяха намерили храна, оставена в края на лагера им — кошница с яйца, плодове, няколко самуна безквасен хляб, маслини все още на клончето си. Бяха поставени внимателно върху листа. Въобразяваше ли си, или тези неща бяха оставени не толкова като подаръци, колкото като приношения? Може пък Бочели в крайна сметка да не е бил чак такъв глупак. В мрака Мариам бръкна в джоба на кожения си жакет и силните й пръсти се сключиха около амулета с русалката, който той й беше показал в чумавото село. Вероятно би било добре да съобщи на Елена и останалите онова, което беше й казал Бочели, но засега предпочете да се въздържи.
По тези места русалките от край време носят късмет. Подобни амулети можеш да видиш почти по цялото крайбрежие. Затова съм много изненадан, че досега не си ги виждала. Заедно със спомена, нахлул в главата й, Мариам почти долови вонята на лук, която излизаше от устата му. Но истинска русалка… Никой не знае какво да прави с нея, страхуват се дори да я доближат. Досега биха я убили, ако не се ужасяваха, че така ще си навлекат още по-големи беди… Е, както изглеждаше, на трупата им щеше да бъде необходим целият късмет на света, ако искаха да стигнат до Венеция живи и здрави.