— Елена, какво има? — повтори Мариам.
— Погледни! — изрече с прегракнал глас Елена. — Тя е… тя е… синьор Бочели в крайна сметка не ни е излъгал!
И вдигна бебето към Мариам.
Детето беше толкова миниатюрно и хилаво, че първата мисъл, която мина през главата на Мариам, когато го видя, бе, че е истинско чудо, че е все още живо. То лежеше напълно неподвижно в дланите на Елена. Първоначално очите му — тъмносините очи на всяко новородено, сини и тъмни като морето, от което беше дошло — изглеждаха единственото живо нещо в него. Те и дребният гръден кош, който се повдигаше и спадаше, повдигаше се и спадаше, борещ се за въздух като ранена птица.
И едва тогава Мариам осъзна, че на мястото на двата крака детето има един-единствен крайник. Там, където би трябвало да има два крака, се виждаше един-единствен израстък — пляскаща опашка.
— Виждаш ли? То наистина е русалка! Бочели не е имал предвид майката — говорел е за детето! То наистина е русалка!
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ВЕНЕЦИЯ
1604 година
— Знаеш, че ще дойде.
— Разбира се.
— Дали ще бъде пиян?
— Как мислиш?
— Мисля, че това го наричат реторичен въпрос, нали? — изрече откъм сенките куртизанката Констанца Фабия.
— Не знам как го наричат — смръщи се Джон Карю и се приведе още по-напред на перваза на прозореца, загледан в канала под тях. — Знам само, че лично аз бих го нарекъл по много начини… Ха, ето го и него!
Малко по-нагоре по канала, откъм завоя се появи гондола, цепеща водите като черно масло. Лампата й хвърляше отблясъци по повърхността на водата, но когато приближи, Карю видя, че гондолата не е с герба на компанията „Левант“.
— Грешка, не е той — рече Карю и се дръпна назад в стаята на първия етаж на красивия палацо на Констанца. — Пиян или не, не е той.
Стаята беше една от най-необичайните, които Джон Карю беше зървал някога. Височината на стените беше три пъти по-голяма от ширината, а пространството между тях беше почти голо с изключение на масивното легло. Над леглото имаше балдахин от сребърен брокат. Въпреки че стените бяха покрити с гоблени, самата стая излъчваше празнота. До две от тях бяха поставени две резбовани дървени ракли, пред третата имаше огромен бюфет. До леглото, на което седеше Констанца, имаше сгъваема масичка, покрита с турски килим. Жената буквално се губеше в това необятно помещение.
— За бога, ела тук и седни, Джон Карю! — изрече Констанца, хванала в ръце тесте карти. Разбърка ги умело и започна да ги реди на масичката пред себе си с /бързи, обиграни движения. — От това обикновено няма никаква полза. Знаеш, нали? — допълни спокойно.
— От кое?
Усещайки втренчения поглед на Карю върху себе си, тя вдигна очи към него и го дари със сънливата си, котешка полуусмивка, но не отговори. Вместо това рече:
— Ела да ти гледам на карти!
— Ще гадаеш бъдещето ми ли? — обади се Карю, който нямаше никакво желание да напуска наблюдателния си пост край прозореца. Сложи разсеяно ръка върху белега на лицето си — дълга сребриста резка, простираща се от бузата до ъгълчето на устните му. — Жалкото е, че аз вече знам какво е бъдещето ми. Както и твоето, Констанца, ако продължаваме в този дух.
Но Констанца все така не казваше нищо. Единствените звуци, които се носеха из стаята, бяха шумоленето на картите и тихото съскане на свещите, поставени в тежките сребърни свещници от двете страни на прозореца.
— Къде отиде той този път? — попита накрая жената.
— Някъде над някаква винарна. В място, наречено „Знака на Пиеро“.
Констанца стрелна бързо с очи Карю.
— В „Знака на Пиеро“ ли?
— Да. Защо, знаеш ли го? — За първи път Карю долови някаква промяна в иначе невъзмутимото поведение на куртизанката.
Двамата се спогледаха многозначително през сумрака на стаята.
— Тази път е загазил сериозно — беше единственото, което каза тя.
Карю се обърна отново към прозореца и се вторачи в канала под тях, където мъглата вече се вдигаше, носейки се на леки валма.
— Някой ден ще си намери смъртта — изрече, все така с гръб към нея. — Ако не лично, то от ръката на някой друг — продължи с равен тон. — И нищо чудно този друг да бъда аз.
— О, я стига! — цъкна с език Констанца.
— Вече няма никакви пари. Или почти никакви. Всяка нощ, Констанца… И не игри на ума, които с лекота би спечелил, а игри на късмета! Пропиля всичко, цялото си богатство с тези зарове! И за какво?!
Констанца пак разбърка картите и с едно бързо движение ги разстла като ветрило на масичката пред себе си — Кулата, Слънцето, Магьосника, Деветка Монети.